Details
ECLI
Source
Decision form
Issue date
Last update
File mark
Court
Jurisdiction
Judge
Žiadne známe citácie.
62025CJ0164_fr.html
HTML · 116.9 KB
No categories available
62025CJ0164
Неокончателна редакция
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
12 ноември 2026 година(*)
По дело C‑164/25
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Vrhovno sodišče (Върховен съд, Словения) с акт от 21 януари 2025 г., постъпил в Съда на 27 февруари 2025 г., в рамките на производство по дело
T‑2 družba za ustvarjanje, razvoj in trženje elektronskih komunikacij in opreme d.o.o.
срещу
TELEKOM SLOVENIJE, d.d.
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: M. L. Arastey Sahún, председател на състава, T. von Danwitz, заместник-председател, изпълняващ функцията на съдия от пети състав, B. Smulders, J. Passer (докладчик) и D. Gratsias, съдии,
генерален адвокат: M. Szpunar,
секретар: M. Longar, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 29 януари 2026 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за T‑2 družba za ustvarjanje, razvoj in trženje elektronskih komunikacij in opreme d.o.o., от R. Jerovšek и P. Malis, odvetnika,
– за TELEKOM SLOVENIJE, d.d., от K. Zdolšek и S. Zdolšek, odvetnika,
– за словенското правителство, от N. Pintar Gosenca, A. Vran и A. Žagar, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от S. Fiorentino, в качеството на представител, подпомаган от F. Subrani, avvocato dello Stato,
– за Европейската комисия, от G. Conte, O. Gariazzo и A. Kraner, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 23 април 2026 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година относно мерките за намаляване на разходите за разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи (OB L 155, 2014 г., стр. 1) и на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между T‑2 družba za ustvarjanje, razvoj in trženje elektronskih komunikacij in opreme d.o.o (наричано по-нататък „T‑2“), доставчик на далекосъобщителни услуги и оператор на мрежа, и TELEKOM SLOVENIJE, d.d. (наричано по-нататък „Telekom“), което е доставчик на услуги в сектора на информационните и комуникационните технологии, както и оператор на мрежа, по повод отказа на T‑2 да предостави на Telekom достъп до своята съществуваща физическа инфраструктура, разположена в районите на Srednja vas pri Šenčurju (Словения), на Šenčur (Словения) и на Primskovo (Словения) (наричани по-нататък „разглежданата инфраструктура“).
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2002/21
3 Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) (OB L 108, 2002 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195), изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (OB L 337, 2009 г., стр. 37) (наричана по-нататък „Директива 2002/21“), е отменена с Директива (EС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 г. за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения (OB L 321, 2018 г., стр. 36).
4 Член 4 от Директива 2002/21, озаглавен „Право на обжалване“, гласи:
„1. Държавите членки гарантират наличието на ефективни механизми на национално равнище, чрез които [всяко…] предприятие, предоставящо електронни съобщителни мрежи и/или услуги, засегнато от решение на национален регулаторен орган, да има правото да обжалва решението пред апелативен орган, независим от страните по спора. […]
[…]
2. Когато апелативният орган, посочен в параграф 1 не е от съдебен характер, […] неговото решение трябва да подлежи на преглед от съд или трибунал […]
[…]“.
5 Член 20 от тази директива е озаглавен „Решаване на спорове между предприятия“ и предвижда:
„1. В случай на спор във връзка със задължения, възникващи съгласно настоящата директива […], съответният национален регулаторен орган, по молба на някоя от страните […], издава задължително решение за разрешаване на спора във възможно най-кратък срок и в срок от не повече от четири месеца при изключителни обстоятелства. […]
[…]
5. Процедурата, посочена в [параграф 1], не препятства която и да било от страните да започне съдебно производство“.
Директива 2014/61
6 Директива 2014/61 е отменена с Регламент (ЕС) 2024/1309 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2024 година за мерки за намаляване на разходите за разполагане на гигабитови електронни съобщителни мрежи, за изменение на Регламент (ЕС) 2015/2120 и за отмяна на Директива 2014/61/ЕС (ОВ L, 2024/1309), считано от 12 ноември 2025 г.
7 Предвид датата на фактите по спора в главното производство, приложима към него е Директива 2014/61.
8 Съображения 2, 3, 6, 9, 11, 13, 14, 18, 19, 23 и 39 от тази директива гласят:
„(2) Като отчетоха важността на разгръщането на високоскоростен широколентов достъп, държавите членки потвърдиха амбициозните цели относно широколентовия достъп, определени в съобщението на [Европейската] комисия, озаглавено „Програма в областта на цифровите технологии за Европа: цифровите технологии — двигател на европейския икономически растеж“ (наричано по-долу „Програмата в областта на цифровите технологии“), а именно да се осигури основен широколентов достъп за всички европейци до 2013 г. и да се гарантира, че до 2020 г. всички европейци ще имат достъп до интернет с много по-висока скорост — над 30 Mbps, а най-малко 50 % от домакинствата в [Европейския съюз] ще имат абонаменти за достъп до интернет със скорост над 100 Mbps.
(3) Предвид бързото развитие на технологиите, експоненциалното нарастване на широколентовия трафик и все по-голямото търсене на електронни услуги заложените в Програмата в областта на цифровите технологии цели следва да се разглеждат като абсолютен минимум, а Съюзът следва да се насочи към по-амбициозни цели по отношение на широколентовия достъп […]
[…]
(6) Като се отчита необходимостта от действия на равнището на Съюза за осигуряването на по-добро широколентово покритие, […] в съобщението на Комисията, озаглавено „Акт за единния пазар II“, се подчертава необходимостта от допълнителни усилия за бързо постигане на целите, определени в Програмата в областта на цифровите технологии […]
[…]
(9) Мерките, насочени към повишаване на ефикасността на използване на съществуващата инфраструктура и към намаляване на разходите и пречките за извършване на нови граждански инженерно-строителни дейности, следва да имат съществен принос за осигуряване на бързото и широко разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи, […]
[…]
(11) С настоящата директива се цели установяването на някои минимални права и задължения, приложими в целия Съюз, за да се улесни разгръщането на високоскоростни електронни съобщителни мрежи и междусекторната координация. Следва да се осигури минимално равнище на равнопоставеност, като при това в съответствие с принципа на субсидиарност следва да не се засягат съществуващите най-добри практики и мерки, приети на национално и местно равнище, които включват по-подробни разпоредби и условия, както и допълнителните мерки, които допълват тези права и задължения.
[…]
(13) За оператори на електронни съобщителни мрежи, по-специално за нови участници, е възможно да се окаже значително по-ефикасно да използват вече съществуващите физически инфраструктури, включително тези на други комунални услуги, за да разгърнат електронни съобщителни мрежи […]
(14) С цел по-доброто разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи на вътрешния пазар в настоящата директива следва да се определят права за доставчиците на обществени съобщителни мрежи на достъп до физическа инфраструктура, независимо от местонахождението ѝ, при справедливи и разумни условия […]
[…]
(18) Когато предприятията, които предоставят или които имат право да предоставят обществени съобщителни мрежи, поискат достъп в определен район, мрежовите оператори следва да представят оферта за съвместно използване на съоръженията при справедливи и разумни условия […], освен ако откажат достъпа по обективни причини. […]
(19) Ако по време на търговските преговори не бъде постигнато съгласие […], всяка от страните следва да може да се обърне към орган за уреждане на спорове на национално равнище с молба да постанови решение за двете страни, за да бъдат избегнати необосновани откази за договаряне и налагането на неразумни условия. […]
[…]
(23) В случай че възникнат спорове относно достъпа до информация за физическите инфраструктури с оглед на разгръщането на високоскоростни електронни съобщителни мрежи, органът за уреждане на спорове следва да е в състояние да решава такива спорове чрез обвързващо решение. При всички случаи решенията на този орган следва да не засягат възможността всяка от страните да отнесе случая до съда.
[…]
(39) Настоящата директива е съобразена с основните права и съблюдава принципите, признати по-конкретно с [Хартата], по-специално […] правото на ефективни правни средства за защита.[…]“.
9 Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и обхват“, предвижда:
„1. Настоящата директива има за цел да улесни и стимулира разгръщането на високоскоростни електронни съобщителни мрежи чрез насърчаване на съвместното използване на съществуващата физическа инфраструктура и чрез създаване на условия за по-ефикасно разгръщане на нова физическа инфраструктура, така че тези мрежи да могат да се разгръщат на по-ниска цена.
2. С настоящата директива се установяват минимални изисквания по отношение на строежите и физическата инфраструктура с цел сближаване на определени аспекти на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки в тези области.
3. Държавите членки могат да запазват или въвеждат мерки в съответствие с правото на Съюза, които надхвърлят установените с настоящата директива минимални изисквания, с оглед на по-успешното постигане на целта, посочена в параграф 1.
4. Ако разпоредба на настоящата директива е в противоречие с разпоредба на Директива 2002/21/ЕО, Директива 2002/19/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно достъпа до електронни съобщителни мрежи и тяхната инфраструктура и взаимосвързаността между тях (Директива за достъпа) (OB L 108, 2002 г., стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 169)], Директива 2002/20/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно разрешението на електронните съобщителни мрежи и услуги („Директива за разрешение“) (OB L 108, 2002 г., стр. 21; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 183)], Директива 2002/22/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (OB L 108, 2002 г., стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213)] или Директива 2002/77/ЕО [на Комисията от 16 септември 2002 година относно конкуренцията на пазарите на електронни съобщителни мрежи и услуги (OB L 249, 2002 г., стр. 21; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 132)], предимство има съответната разпоредба на посочените директиви“.
10 Член 3 от Директива 2014/61, озаглавен „Достъп до съществуваща физическа инфраструктура“, гласи:
„[…]
2. Държавите членки гарантират, че при писмено искане от страна на предприятие, което предоставя или което има право да предоставя обществени съобщителни мрежи, всеки мрежов оператор е задължен да удовлетворява всички разумни искания за достъп до неговата физическа инфраструктура […] с оглед разполагане на елементи на високоскоростни електронни съобщителни мрежи. […]
[…]
4. Когато бъде отказан достъп или когато в срок от два месеца, считано от датата на получаване на искането за достъп, не бъде постигнато споразумение по конкретни условия, включително цена, държавите членки гарантират, че всяка от страните има право да отнесе въпроса до компетентния национален орган за уреждане на спорове.
5. Държавите членки изискват от националния орган за уреждане на спорове, посочен в параграф 4, при пълно зачитане на принципа на пропорционалност да постанови обвързващо решение за уреждане на спора, започнат съгласно параграф 4, което включва определянето на справедливи и разумни условия, включително цена, когато е приложимо.
Националният орган за уреждане на спорове разрешава спора в най-краткия възможен срок и при всички случаи в рамките на четири месеца от датата на получаване на пълното искане, освен при изключителни обстоятелства, като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда.
[…]“.
11 Член 10 от тази директива е озаглавен „Компетентни органи“ и предвижда в параграфи 1, 4 и 6:
„1. Държавите членки гарантират, че всяка една от задачите, възложени на националния орган за уреждане на спорове, се поема от един или повече компетентни органи.
[…]
4. Държавите членки определят един или повече компетентни органи на национално, регионално или местно равнище, които да изпълняват функциите на единната информационна точка по членове 4, 6 и 7. За покриването на разходите за изпълнение на тези функции държавите членки могат да разрешат налагането на такси за използването на единните информационни точки.
[…]
6. Всички решения, които се вземат от компетентните органи, посочени в настоящия член, подлежат на съдебно обжалване в съответствие с националното право“.
Директива 2018/1972
12 Член 26 от Директива 2018/1972, озаглавен „Решаване на спорове между предприятия“, гласи:
„1. В случай на спор във връзка със съществуващи задължения съгласно настоящата директива между доставчици на електронни съобщителни мрежи или услуги в дадена държава членка[…] и други предприятия в държавата членка, които се ползват от задължения за достъп или взаимно свързване […], съответният национален регулаторен орган, по искане на някоя от страните […], издава обвързващо решение за решаване на спора във възможно най-кратък срок […], който не може да бъде по-дълъг от четири месеца освен при изключителни обстоятелства. Съответните държави членки изискват всички страни да съдействат изцяло на националния регулаторен орган.
[…]
5. Процедурата, посочена в [параграф] 1 […], не възпрепятства страните да предявят иск пред съда“.
13 Член 31 от тази директива е озаглавен „Право на обжалване“ и гласи:
„1. Държавите членки гарантират наличието на ефективни механизми на национално равнище, чрез които [всяко.] предприятие, предоставящо електронни съобщителни мрежи или услуги или прилежащи съоръжения, засегнато от решение на компетентен орган, да има правото да обжалва това решение пред апелативен орган, […]. Този орган, който може да бъде и съд, разполага с подходящ експертен потенциал […]
[…]
2. Когато апелативният орган, посочен в параграф 1 […] не е от съдебен характер, […] неговото решение трябва да подлежи на преглед от съд или трибунал […].
[…]“.
Регламент 2024/1309
14 Съображения 63 и 65 от Регламент 2024/1309 гласят:
„(63) Ако […] се стигне до несъгласие по техническите и търговските ред и условия за достъп до физическа инфраструктура […], всяка от страните следва да може да се обърне към национален орган за уреждане на спорове за постановяване на решение, обвързващо и двете страни, за да бъдат избегнати необосновани откази за удовлетворяване на искането или налагането на неразумни условия. […]
[…]
(65) […] При всички случаи решенията на този орган не следва да засягат възможността на всяка от страните да отнесе случая до съд или да използва предварителен или успореден на официалното уреждане на спора помирителен механизъм, […]“.
15 Член 13 от този регламент, озаглавен „Уреждане на спорове“, гласи в параграфи 1 и 5:
„1. Без да се засяга възможността за отнасяне на случая до съд, всяко лице има право да отнесе възникнал спор до компетентния национален орган за уреждане на спорове, създаден съгласно член 14:
a) когато бъде отказан достъп до съществуваща инфраструктура или когато […] не бъде постигнато споразумение;
[…]
5. Настоящият член допълва и не засяга правните средства за защита и процедурите в съответствие с член 47 от [Хартата]“.
16 Член 14, параграф 10 от посочения регламент има следния текст:
„Всяко решение, взето от компетентен орган, подлежи на обжалване в съответствие с националното законодателство пред напълно независим апелативен орган, включително съдебен орган. Член 31 от [Директива 2018/1972] се прилага mutatis mutandis към всяко обжалване съгласно настоящия параграф.
Правото на обжалване в съответствие с първа алинея не засяга правото на страните да отнесат спора до компетентния национален съд“.
17 Член 19 от същия регламент гласи:
„1. Настоящият регламент влиза в сила на третия ден след публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз.
2. Той се прилага от 12 ноември 2025 г.
3. Чрез дерогация от параграф 2 от настоящия член:
а) член 5, параграф 6 и член 11, параграф 6 се прилагат от 11 май 2024 г.;
б) член 17 се прилага от 15 май 2024 г.;
в) член 10, параграфи 1, 2 и 3 се прилага от 12 февруари 2026 г.;
г) член 4, параграф 3, член 6, параграф 1, член 7, параграфи 2 и 3 и член 12, параграфи 1, 2 и 3 се прилагат от 12 май 2026 г.
Настоящият регламент е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки“.
Словенското право
18 Zakon o elektronskih komunikacijah (Закон за електронните съобщения) (Uradni list RS, бр. 109/12) от 31 декември 2012 г., изменен със Zakon o spremembah in dopolnitvah zakona o elektronskih telekomunikacijah (Закон за изменение на Закона за електронните съобщения) (Uradni list RS, бр. 40/17) от 21 юли 2017 г. (наричан по-нататък „ZEKom-1“), регламентира според текста на член 1, по-конкретно, разгръщането на електронни съобщителни мрежи, съвместното използване на съществуваща физическа инфраструктура, уреждането на спорове в неговото приложно поле, както и компетентността и функционирането на Agencija za komunikacijska omrežja in storitve Republike Slovenije (Агенция за комуникационни мрежи и услуги на Република Словения) (наричана по-нататък „Агенцията“) като независим регулаторен орган.
19 Член 93 от този закон, със заглавие „Достъп до съществуваща физическа инфраструктура“, гласи в параграфи 3 — 5 и 7:
„(3) Когато оператор на електронни съобщителни мрежи поиска от инфраструктурен оператор достъп до неговата физическа инфраструктура с оглед разполагане на елементи на електронни съобщителни мрежи, мрежовият оператор трябва да уточни в искането си елементите на проекта, за който иска достъп, включително точен календар.
(4) В случай на искане от мрежов оператор, посочен в предходния параграф, инфраструктурният оператор изработва оферта за съвместно използване на капацитета при справедливи и разумни условия.
(5) Без да се засяга разпоредбата на предходния параграф, инфраструктурен оператор може да откаже достъп до своята физическа инфраструктура на следните основания:
1. техническа непригодност […],
2. липса на подходящо пространство или проекти за използване на това пространство за други цели, […],
3. накърняване на безопасността или общественото здраве,
4. цялост и сигурност на всяка мрежа […],
5. риск от това в резултат на планираните електронни съобщителни услуги да възникнат сериозни смущения в предоставянето на други услуги чрез същата физическа инфраструктура,
6. наличие на алтернативни средства за достъп […], които могат да бъдат въведени, при условие че достъпът се предлага при справедливи и разумни условия.
[…]
(7) Ако не бъде постигнато съгласие по условията за достъп в двумесечен срок от получаването на искане за достъп […] или ако инфраструктурният оператор откаже достъп, Агенцията се произнася по спора по искане на една от страните в съответствие с процедурата, предвидена в член 220.а от този закон. […]“.
20 Член 192 от посочения закон, озаглавен „Съдебна защита“, гласи следното в параграфи 1 и 2:
„(1) Гарантира се съдебна защита срещу окончателните решения или другите индивидуални актове на Агенцията, в съответствие със закона, уреждащ административното производство.
(2) Издадените от Агенцията по силата на настоящия закон актове подлежат на съдебно обжалване пред [Upravno sodišče (Административен съд, Словения)] в Любляна. […]“.
21 Член 217 от същия закон, озаглавен „Компетентност за решаване на спорове“, предвижда в параграфи 1 и 3:
„(1) Агенцията урежда споровете между участниците на пазара на електронните съобщения в Република Словения, като например:
– спорове между физически и юридически лица, предоставящи електронни съобщителни мрежи или услуги, ако споровете се отнасят до съществуващи права и задължения, произтичащи от настоящия закон, от приети въз основа на него подзаконови актове, от общи и от индивидуални актове (спорове между оператори) и
[…]
(3) Уреждането на спорове, посочени в [параграф] 1 […] от настоящия член, не засяга евентуалната компетентност на съдилищата“.
22 Член 218 от ZEKom-1, със заглавие „Процедура за уреждане на спорове“, гласи:
„(1) Агенцията полага усилия да уреди спора посредством медиация, в съответствие с процедурата, предвидена в член 220 от настоящия закон.
(2) Ако една от страните се противопостави на намесата на Агенцията или последната не успее да уреди спора или да спогоди страните, и ако не е заведено дело пред съд, Агенцията продължава процедурата за уреждане на спора и се произнася по него с решение.
(3) В рамките на процедурата за уреждане на спорове Агенцията прилага разпоредбите на закона, уреждащ общото административно производство, освен ако в настоящия закон е предвидено друго.
(4) Ако в хода на процедурата за уреждане на спорове пред Агенцията една от страните започне съдебно производство със същия предмет пред компетентния съд или оттегли вече подадената молба за уреждане на спора, процедурата за уреждане на спора пред Агенцията се прекратява.
[…]
(6) Агенцията приема решение във възможно най-кратък срок и не по-късно от изтичането на четиримесечен срок, считано от образуването на процедурата за уреждане на спора.
[…]“.
23 Член 220.a от този закон, озаглавен „Уреждане на спорове за намаляване на разходите за електронни съобщителни мрежи“, предвижда:
„(1) С цел да се насърчи по-ефикасното изграждане и разгръщане на електронните съобщителни мрежи и съвместното използване на съществуващата физическа инфраструктура в случаите, предвидени в член […] 93, параграф 7 от настоящия закон (спорове относно намаляването на разходите за електронни съобщителни мрежи), Агенцията пристъпва, в съответствие с разпоредбите на настоящия член, към уреждане на:
– споровете между мрежови оператори,
– споровете между мрежови оператори и други инфраструктурни оператори, и
– […]
(2) Уреждането на спорове, визирано в предходния параграф, не засяга евентуалната компетентност на съдилищата.
(3) В случай че по спора не е образувано съдебно производство, Агенцията взема решение по него, като прилага член 218, параграфи 3 — 5 от настоящия закон.
[…]
(5) Агенцията приема решение във възможно най-кратък срок и не по-късно от изтичането на четиримесечен срок, считано от образуването на процедурата за уреждане на спорове в случай на спор по член 93, параграф 7 от настоящия закон, отнасящ се до достъпа до съществуваща физическа инфраструктура, и двумесечен срок, считано от образуването на процедурата за уреждане на спорове в случаите по член 9.a, параграф 6, член 10, параграф 2, член 14.a, параграф 6 и член 91.a, параграф 5.
[…]“.
Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси
24 На 19 ноември 2020 г. Telekom подава до T‑2 искане за достъп до разглежданата инфраструктура, който му е отказан от T‑2 с писмо от 21 януари 2021 г.
25 На 29 април 2021 г. Telekom подава до Агенцията молба за уреждане на спор, като иска от нея да разпореди на T‑2 да му предостави достъп до разглежданата инфраструктура.
26 На 6 септември 2021 г. T‑2 предявява установителен иск пред Okrožno sodišče v Ljubljani (Окръжен съд Любляна, Словения) —първоинстанционният съд, компетентен по-конкретно да разглежда търговски спорове — като изтъква, че Telekom няма право на достъп до разглежданата инфраструктура.
27 Telekom възрадява, че спорът не е подведомствен на Okrožno sodišče v Ljubljani (Окръжен съд Любляна, Словения), като поддържа, че става въпрос за административен спор, който не е от компетентността на гражданските съдилища.
28 На 2 ноември 2021 г. Агенцията прекратява висящата пред нея процедура за уреждане на спора с мотива, че предметът ѝ е по същество идентичен с предмета на иска, предявен от T‑2 пред Okrožno sodišče v Ljubljani (Окръжен съд Любляна), и че уреждането на спорове от Агенцията не засяга компетентността на съдилищата.
29 Telekom обжалва това решение пред Upravno sodišče (Административен съд).
30 С решение от 12 септември 2023 г. Upravno sodišče (Административен съд) отхвърля жалбата. Според него изразът „не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“, съдържащ се в член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, забранява всяко нарушаване на правото да се сезира съда.
31 С определение от 25 февруари 2022 г. Okrožno sodišče v Ljubljani (Окръжен съд Любляна) отхвърля повдигнатото от Telekom възражение за неподведомственост, споменато в точка 27 от настоящото решение, с мотива че решението по спора, с който е сезиран, ще има въздействие върху възникването на облигационно правоотношение между страните по този спор, поради което е от компетентността на гражданските съдилища.
32 Telekom обжалва това определение пред Višje sodišče v Ljubljani (Апелативен съд Любляна, Словения).
33 С определение от 9 юни 2022 г. Višje sodišče v Ljubljani (Апелативен съд Любляна) уважава жалбата на Telekom, като приема възражението за неподведомственост и отхвърля иска на T‑2. Тази юрисдикция излага, че телеологичното и систематичното тълкуване на Директива 2014/61 разкрива намерението на законодателя на Съюза да намали разходите за разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи, и че правото на достъп на доставчиците на мрежи до съществуващата физическа инфраструктура е било въведено от тази директива с цел да се ускори разгръщането на такива мрежи. С оглед на ускоряването на този достъп е предвиден специален национален орган за уреждане на спорове във връзка с достъпа, както и срокове, в които този орган трябва да взема решения. В този контекст стриктно буквално тълкуване, което отдава предимство на уреждането на спорове по съдебен ред и без да се определя срок за приемането на решение по тези спорове, би било в противоречие с волята на законодателя. Посочената юрисдикция приема, че трябва да се определя във всеки отделен случай дали сезираният съд е компетентен да разгледа конкретна молба. Според нея Okrožno sodišče v Ljubljani (Окръжен съд Любляна) неправилно е приел, че е сезиран със спор, произтичащ от облигационно правоотношение, придобил гражданскоправно измерение. Višje sodišče v Ljubljani (Апелативен съд Любляна) преценява, че Агенцията действа като публичен орган, когато се произнася по спор между оператори относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура, и че следователно този спор в конкретния случай е административен и не попада в компетентността на гражданските съдилища.
34 T‑2 подава искане да се допусне ревизионната му жалба срещу определението на Višje sodišče v Ljubljani (Апелативен съд Любляна) от 9 юни 2022 г. пред Vrhovno sodišče (Върховен съд, Словения), който е запитващата юрисдикция. С решение от 14 септември 2022 г. последният съд уважаване искането, по-конкретно с оглед на решаването на правен въпрос, който счита за важен, а именно, дали Višje sodišče v Ljubljani (Апелативен съд Любляна) правилно е приел, че делото по иска на T‑2 не подведомствено на съд.
35 При разглеждането на ревизионната жалба по същество Telekom оспорва тезата на T‑2, че процедурата пред Агенцията има характер на алтернативен способ за уреждане на спорове.
36 Запитващата юрисдикция си задава въпроси относно тълкуването, което следва да се даде на израза „не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“, съдържащ се в член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61. Тя счита, че предвид целите и предназначението на тази директива, са възможни няколко тълкувания на този израз.
37 При тези обстоятелства Vrhovno sodišče (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли Директива [2014/61] и по-специално изразът „като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“ в член 3, параграф 5, втора алинея от тази директива, да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която мрежовият оператор има право да подаде искане за уреждане на спор относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура или пред орган за уреждане на спорове, или пред съд (с обща компетентност)?
В случай, че отговорът на предходния въпрос е отрицателен:
2) Трябва ли член 3, параграф 5, втора алинея от Директива [2014/61], предвид принципите на равностойност и ефективност и член 47 от [Хартата], да се тълкува в смисъл, че не допуска национална процесуална разпоредба, съгласно която процедурата за уреждане на спор пред националния орган за уреждане на спорове се прекратява, ако в хода на процедурата за уреждане на спор пред този орган една от страните предяви иск със същия предмет пред компетентния съд?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
38 С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, в частта му „като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“, трябва ли да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която мрежовият оператор има право да подаде искане за уреждане на спор относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура или пред националния орган, компетентен в областта на уреждането на спорове, посочени в параграф 4 от този член 3 (наричан по-нататък „ОУС“), или пред съд.
39 В съответствие с постоянната съдебна практика за тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се вземат предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. решения от 17 ноември 1983 г., Merck, 292/82, EU:C:1983:335, т. 12, и от 12 март 2026 г., EM System, C‑84/24, EU:C:2026:181, т. 53 и цитираната съдебна практика).
40 Що се отнася до текста на разпоредбите от Директива 2014/61, посочени в точка 38 от настоящото решение, следва най-напред да се припомни, че член 3, параграф 4 от тази директива предвижда, че когато бъде отказан достъп или когато не бъде постигнато споразумение по конкретните условия и ред, всяка от страните трябва да има право да отнесе въпроса до ОУС. По-нататък, член 3, параграф 5 от посочената директива гласи в първа алинея, че държавите членки изискват от този орган при пълно зачитане на принципа на пропорционалност да постанови обвързващо решение за уреждане на спора, започнат съгласно параграф 4. Накрая, този член 3, параграф 5 определя във втора алинея критериите и принципите, които посоченият орган трябва да спазва при изпълнението на функциите си, като същевременно уточнява, че това „не засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“.
41 Що се отнася, на първо място, до буквалното тълкуване на член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, следва да се отбележи, че изразът „като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“ в края на тази разпоредба, предвид общата си и неопределена формулировка, би могъл да се отнася както до правото на страната да оспори по съдебен ред обвързващо решение на ОУС, споменато в този член 3, параграф 5, първа алинея, така и това да предяви съдебен иск, независимо от или едновременно с процедура, с която ОУС вече е сезиран по силата на параграф 4 от този член 3.
42 Що се отнася, на второ място, до контекста, в който се вписва член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, тази директива гласи по същество в член 10, параграфи 1 и 6, че държавите членки гарантират, че всяка една от задачите, възложени на ОУС, се поема от един или повече компетентни органи и че всички решения, които някой от тези органи взема — и следователно, в частност, обвързващото решение, визирано в член 3, параграф 5, първа алинея от посочената директива, подлежат на съдебно обжалване в съответствие с националното право.
43 В този контекст и както по същество изтъкват италианското и словенското правителство, член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61 при прочита си във връзка със съображения 19 и 23 от нея позволява на страна в случай на спор относно достъп до съществуваща физическа инфраструктура да отнесе този спор до съд независимо от или едновременно с евентуална административна процедура пред ОУС. Действително, ако тази разпоредба се тълкува в смисъл, че се отнася само до правото да се обжалва приетото от ОУС решение, тя би била лишена от полезно действие, тъй като член 10, параграф 6 от тази директива предвижда точно такова право на обжалване.
44 Според постоянната практика на Съда обаче, когато са възможни различни тълкувания на разпоредба от правото на Съюза, предимство трябва да се отдаде на тълкуването, което е от естество да запази нейния полезен ефект (решение от 21 март 2019 г., Falck Rettungsdienste и Falck, C‑465/17, EU:C:2019:234, т. 32 и цитираната съдебна практика).
45 При тези условия запазването на полезното действие на член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, наред с буквалното тълкуване на тази разпоредба, е в подкрепа на правото на всяка страна по спор, посочен в член 3, параграф 4 от тази директива, да отнесе случая до съда, независимо от или едновременно с процедурата пред ОУС, предвидена в последната разпоредба.
46 Впрочем фактът, че и член 3, параграф 5, и член 10, параграф 6 от Директива 2014/61 предвиждат възможност за съдебно обжалване, се обяснява с различната цел на тези разпоредби.
47 По-конкретно, член 3 от Директива 2014/61, заедно с членове 4 — 6 и 9 от нея, има за цел да се определят конкретните права на мрежовите оператори при упражняването на дейността им. Става въпрос за правата, свързани с достъпа до съществуваща физическа инфраструктура, с получаването на минимална информация за тази инфраструктура и за предвидените граждански инженерно-строителни дейности, с координирането на тези дейности и с достъпа до вътрешността на сградите, както и условията и реда за защита на тези конкретни права.
48 Член 10 от Директива 2014/61 от своя страна е структурна разпоредба, която предвижда определянето от държавите членки на „компетентни органи“, които да осъществяват задачите, възложени на ОУС, и да имат правомощия за вземане на решения. Тези органи могат да бъдат правно обособени от самия ОУС. Именно с цел да се гарантира правото на ефективна съдебна защита срещу решенията на различните органи член 10, параграф 6 от тази директива гласи, че всички техни решения подлежат на съдебно обжалване в съответствие с националното право.
49 По-точно, както по същество подчертава генералният адвокат в точки 42, 43 и 46 от своето заключение, ако член 3, параграф 5 от Директива 2014/61 предоставя на всяка страна правото да отнесе до съд даден спор относно достъп до съществуваща физическа инфраструктура с оглед на неговото решаване, член 10, параграф 6 от тази директива гарантира правото на обжалване на всяко решение, прието от този орган, включително тези, посочени в член 3, параграфи 4 и 5 от посочената директива.
50 Що се отнася, на трето място, до целите, преследвани с правната уредба, част от която е член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, и както е видно от съображения 2, 3, 6, 9, 13, 14, 18, 19 и 23 и от член 1, параграф 1 от тази директива, механизмът за уреждане на спорове участва в преследването на целите да се улесни и стимулира разгръщането на високоскоростни електронни съобщителни мрежи в Съюза чрез насърчаване на съвместното използване на съществуващата физическа инфраструктура, за да се постигнат амбициозните цели, изложени от Комисията по отношение на наличието в Съюза на бързи интернет връзки.
51 Същевременно тълкуването, според което член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61 задължава държавите членки да гарантират свободата на страните да сезират както ОУС, така и националните съдилища, компетентни да разглеждат споровете им относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура, само по себе си не е в разрез с тази цел. По-скоро условията и редът, предвидени във всяка държава членка за уреждане на положение, в което са сезирани и ОУС, и национален съд, биха могли евентуално да поставят под въпрос осъществяването на посочената цел. Този аспект обаче е свързан с разглеждането на втория въпрос.
52 На четвърто място, освен констатациите, направени във връзка с текста на член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, с контекста, в който се вписва тази разпоредба, както и с целта на правната уредба, от която тя е част, няколко съображения са в подкрепа на прочит на посочената разпоредба, според който страна по спор относно достъп до съществуваща физическа инфраструктура трябва да може да отнесе въпроса до съд независимо от или едновременно с евентуална процедура пред ОУС.
53 Първо, следва да се отбележи, че Директива 2014/61 е отменена и заменена от Регламент 2024/1309, който ясно предвижда свобода на страните, що се отнася до процесуалния ред, който да използват.
54 Така член 13, параграф 1, буква a) от Регламент 2024/1309, който съответства на член 3, параграф 4 от Директива 2014/61, гласи, че „[б]ез да се засяга възможността за отнасяне на случая до съд, всяко лице има право да отнесе възникнал спор до [ОУС], [когато бъде отказан достъп до съществуваща инфраструктура]“. Впрочем параграф 5 от този член 13 гласи, че „[н]астоящият член допълва и не засяга правните средства за защита и процедурите в съответствие с член 47 от [Хартата]“. Освен това член 14, параграф 10, първа алинея от Регламент 2024/1309 предвижда, че всяко решение, взето от компетентен орган — сред които по-конкретно обвързващото решение, взето за решаване на споровете, посочени в този член 13, параграф 1, буква а) — подлежи на обжалване в съответствие с националното законодателство пред напълно независим апелативен орган, включително съдебен орган. Във втората алинея на този член 14, параграф 10 обаче се уточнява, че това право на обжалване не засяга правото на страните да отнесат спора до компетентния национален съд.
55 Несъмнено, Регламент 2024/1309 не е приложим ratione temporis към спора по главното производство. Въпреки това, доколкото от подготвителните работи по този регламент не е видно законодателят на Съюза е възнамерявал по този повод да измени процесуалните правила за уреждане на спорове във връзка с достъп до съществуваща физическа инфраструктура, следва да се приеме, че поне що се отнася до разглежданите по настоящото дело разпоредби, Регламент 2024/1309 се явява продължение на Директива 2014/61 и следователно допринася за изясняването на нейния обхват.
56 Второ, следва да се отбележи, че Директива 2018/1972 гласи в член 26, параграф 5, озаглавен „Решаване на спорове между предприятия“, че процедурата за решаване на спорове пред националния регулаторен орган, която тази разпоредба предвижда, „не възпрепятства страните да предявят иск пред съда“.
57 В това отношение тази директива възпроизвежда дословно член 20, параграф 5 от Директива 2002/21.
58 Така в област, близка до тази на Директива 2014/61, законодателят на Съюза изисква от държавите членки в мерките си за транспониране да не лишават операторите от избора на процесуалния способ, който да им позволи да уредят споровете помежду си, било пред съответния административен орган, било пред съда.
59 Освен това следва да се подчертае, че съобразно член 1, параграф 4 от Директива 2014/61, в случай на противоречие между разпоредба от тази директива и разпоредба от Директива 2002/21, предимство има разпоредбата на последната директива. Това съображение е в подкрепа на тълкуване на член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, което да е в съответствие с член 20, параграф 5 от Директива 2002/21, а след отмяната на тази директива — с член 26 от Директива 2018/1972.
60 От всички гореизложени съображения следва, че член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61 трябва да се тълкува в смисъл, че задължава държавите членки да предоставят възможност за избор на всеки оператор в случай на спор относно достъп до съществуваща физическа инфраструктура да отнесе този спор до ОУС, или да сезира съда.
61 При тези условия на първия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61 в частта му „като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, според която мрежовият оператор има право да подаде искане за уреждане на спор относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура или до ОУС, или до съд с обща компетентност.
По втория въпрос
62 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, при прочита си в светлината на принципите на равностойност и ефективност и на член 47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално правило, което предвижда, че процедурата пред ОУС се прекратява, ако една от страните предяви иск със същия предмет пред съда.
63 В самото начало следва да се отбележи, че във въпроса си запитващата юрисдикция споменава принципа на равностойност, според който процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези при подобни вътрешноправни съдебни производства. Тя обаче не предоставя елементи, които да сочат, че член 218, параграф 4 от ZEKom-1 — разпоредбата, според която процедурата пред ОУС се прекратява, ако една от страните започне съдебно производство със същия предмет — би могъл да е разрез с този принцип.
64 При тези условия, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61 не следва да се тълкува в светлината на принципа на равностойност.
65 Както следва от анализа, извършен в точки 39—59 от настоящото решение, сред правата, които страните черпят от Директива 2014/61, фигурират по силата на член 3, параграфи 4 и 5 от тази директива, от една страна, правото да се отнесе спор за достъп до съществуваща физическа инфраструктура до ОУС, за да се получи от този орган обвързващо решение в кратък срок, и от друга страна, правото на всяка от страните да отнесе същия спор до съда.
66 В това отношение и както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 76 от заключението си, Директива 2014/61 не предвижда приоритетна или изключителна компетентност, нито пък установява правило за предимство между процесуалните способи, споменати в точка 65 от настоящото решение (вж. по аналогия решение от 18 юни 2026 г., Datenschutzbehörde (Взаимовръзка между средствата за правна защита), C‑414/24, EU:C:2026:493, т. 36).
67 При липса на правна уредба на Съюза в съответната област всяка държава членка трябва да уреди, в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки, правилата за административните и съдебните производства, предназначени да гарантират високо ниво на защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза (решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 45).
68 Следователно именно въз основа на националните процесуални разпоредби запитващата юрисдикция трябва да определи как предвидените в Директива 2014/61 процесуални способи трябва да се прилагат в случай като разглеждания по главното производство (вж. по аналогия решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 46).
69 При това положение правилата за прилагане на тези успоредни и независими един от друг процесуални способи не бива да поставят под въпрос полезното действие и ефективната защита на гарантираните с тази директива права (вж. по аналогия решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 47).
70 Всъщност, освен спазването на принципа на равностойност, което не се разглежда в настоящото дело, тези правила не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 48), по-конкретно, в настоящия случай, упражняването на правото на сезиране на ОУС, за да се получи обвързващо решение.
71 Впрочем тези правила не трябва да засягат несъразмерно правото на ефективни средства за защита пред съд, посочено в член 47 от Хартата (вж. по аналогия решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 51 и цитираната съдебна практика), в настоящия случай, правото на всяка страна да сезира съда, предвидено в член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61.
72 Член 218, параграф 4 от ZEKom-1 гласи в основни линии, че ако в хода на процедурата за уреждане на спорове пред ОУС една от страните започне съдебно производство със същия предмет пред компетентния съд, процедурата за уреждане на спора пред ОУС се прекратява.
73 Трябва да се констатира, че автоматичното прекратяване на производството пред ОУС, предвидено в тази разпоредба в случай на успоредно провеждано съдебно производство, може да лиши от полезно действие правото да се сезира ОУС, което всяка от страните черпи от член 3, параграф 4 от Директива 2014/61, тъй като поради посоченото по-горе прекратяване тази страна няма да получи визираното в този член 3, параграф 5 обвързващо решение. При положение че не разполага с такова, тази страна няма да може да се позове на това решение в успоредно провежданото съдебно производство, като по този начин даде възможност на сезирания съд да вземе предвид, доколкото е необходимо, съображенията, изхождащи от специализиран орган, какъвто е ОУС. Поради тези причини следва да се приеме, че ефективната защита на правата, които тази страна черпи от тази директива, в настоящия случай, правото да сезира ОУС с оглед на получаването на обвързващо решение, не е гарантирана в достатъчна степен.
74 Освен това въпросното автоматично прекратяване има за последица това, че въведеният с Директива 2014/61 механизъм за уреждане на спорове от специализиран орган, който се произнася в кратки срокове, се оказва лишен от ефикасност в случай на успоредно започване на съдебно производство.
75 По-нататък, последица от такова положение е и това, че страната, избрала да сезира ОУС, би могла да бъде възпрепятствана да предяви каквито и да било претенции пред този орган поради правото на насрещната страна да предяви, евентуално още в началото на производството пред този национален орган, иск със същия предмет пред съд общ с обща компетентност.
76 При тези условия следва да се приеме, че предвид необходимостта да се защитят правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и да се запази полезното действие на въведените с това право механизми, член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, разглеждан в светлината на принципа на ефективност и имащ директен ефект, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално правило, според което процедурата пред ОУС се прекратява, ако една от страните по спора отнесе случая до съда.
77 В това отношение следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика задължението, произтичащо от принципа на предимство на правото на Съюза, да се остави без приложение национално законодателство, което противоречи на това право, се носи не само от националните съдилища, но и от всички държавни органи, включително от административните органи, натоварени в рамките на съответната си компетентност с прилагането на посоченото право (вж. решения от 22 юни 1989 г., Costanzo, 103/88, EU:C:1989:256, т. 31, и от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 38 и цитираната съдебна практика).
78 Следва обаче да се отбележи, че започването на съдебно производство успоредно с процедура пред ОУС, което няма да бъде прекратено на това основание, е от естество при липсата на правила за взаимовръзката между средствата за правна защита да породи риск от противоречиви решения и следователно — от правна несигурност.
79 В този контекст държавите членки следва в съответствие с принципа на процесуалната автономия да предвидят такива правила по отношение на средствата за правна защита, предвидени в член 3, параграфи 4 и 5 от Директива 2014/61, така че да се осигурят ефективността на защитата на гарантираните с тази директива права, последователното и еднородно прилагане на разпоредбите на последната и правото на ефективни правни средства за защита пред съд, посочено в член 47 от Хартата и в съображение 39 от посочената директива (вж. по аналогия решение от 12 януари 2023 г., Nemzeti Adatvédelmi és Információszabadság Hatóság, C‑132/21, EU:C:2023:2, т. 57).
80 С оглед на изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, разглеждан в светлината на принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално правило, което предвижда, че процедурата пред ОУС се прекратява, ако една от страните по спора отнесе случая до съда.
По съдебните разноски
81 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
Поради изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
1) Член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година относно мерките за намаляване на разходите за разгръщане на високоскоростни електронни съобщителни мрежи в частта му „като не се засяга възможността всяка от страните да отнесе случая до съда“
трябва да се тълкува в смисъл, че:
допуска национална правна уредба, според която мрежовият оператор има право да подаде искане за уреждане на спор относно достъпа до съществуваща физическа инфраструктура или до органа за уреждане на спорове, посочен в параграф 4 от този член 3, или до съд с обща компетентност.
2) Член 3, параграф 5, втора алинея от Директива 2014/61, разглеждан в светлината на принципа на ефективност,
трябва да се тълкува в смисъл, че:
не допуска национално правило, което предвижда, че процедурата пред органа за уреждане на спорове се прекратява, ако една от страните по спора отнесе случая до съда.
Подписи
* Език на производството: словенски.