Prehliadač alebo jeho nastavenia nie sú podporované.

Praktik.ai používa moderné webové technológie kvôli bezpečnosti, rýchlosti a spoľahlivému prihlasovaniu. Tento prehliadač ich nepodporuje alebo blokuje JavaScript, preto sa aplikácia nemusí správne načítať.

Aktualizujte prosím Chrome, Edge, Firefox alebo Safari na najnovšiu verziu a stránku potom obnovte.

Ak používate Windows 7, Windows 8 alebo Windows 8.1, Chrome a Edge už nemusia ponúkať novú verziu. V takom prípade použite novšie zariadenie alebo kontaktujte podporu Praktik.ai.

Prohlížeč nebo jeho nastavení nejsou podporované.

Praktik.ai používá moderní webové technologie kvůli bezpečnosti, rychlosti a spolehlivému přihlašování. Tento prohlížeč je nepodporuje nebo blokuje JavaScript, proto se aplikace nemusí správně načíst.

Aktualizujte prosím Chrome, Edge, Firefox nebo Safari na nejnovější verzi a stránku potom obnovte.

Pokud používáte Windows 7, Windows 8 nebo Windows 8.1, Chrome a Edge už nemusí nabízet novou verzi. V takovém případě použijte novější zařízení nebo kontaktujte podporu Praktik.ai.

Your browser or its settings are not supported.

Praktik.ai uses modern web technologies for security, speed, and reliable sign-in. This browser does not support them, or JavaScript is blocked, so the app may not load correctly.

Please update Chrome, Edge, Firefox, or Safari to the latest version and then reload this page.

If you use Windows 7, Windows 8, or Windows 8.1, Chrome and Edge may no longer offer a newer version. In that case, use a newer device or contact Praktik.ai support.

62026CC0182

Неокончателна редакция

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

J. RICHARD DE LA TOUR

представено на 4 юни 2026 година(1)

Дело C‑182/26 PPU [Hardeker](i)

DL

срещу

Minister van Asiel en Migratie

(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Den Haag zittingsplaats Haarlem (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Харлем, Нидерландия)

I. Въведение

1 От член 6, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО(2) следва, че по принцип, след като е установена незаконността на престоя на гражданин на трета страна, се издава решение за връщане. Съгласно установената практика на Съда с това решение трябва не само да се обяви за незаконен престоят на засегнатия гражданин на трета страна и да му се наложи или да се постанови задължение за връщане, както изрично е предвидено в член 3, точка 4 от тази директива, но и да се посочи в коя трета страна той трябва да се върне доброволно или да бъде изведен, т.е. страната на местоназначение(3).

2 От своя страна член 5 от Директива 2008/115 задължава държавите членки да спазват във всички етапи на процедурата за връщане принципа на забраната за връщане, гарантиран като основно право в член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз(4) във връзка с член 33 от Конвенцията за статута на бежанците(5), допълнена с Протокола за статута на бежанците(6), както и в член 19, параграф 2 от Хартата(7).

3 Тези две задължения са неразривно свързани в смисъл, че спазването на принципа на забрана за връщане се преценява с оглед на страната, към която се предвижда да бъде разпоредено връщането на засегнатото лице(8), т.е. с оглед на страната на местоназначение, посочена в решението за връщане.

4 В този контекст възниква въпросът как да се прецени дали принципът на забрана за връщане е спазен, когато в решението за връщане са посочени повече от една страна на местоназначение. Възможно ли е по-конкретно да не се извършва тази преценка до определянето на третата страна, в която засегнатото лице действително ще бъде изведено (наричана по-нататък „окончателната страна на местоназначение“)?

5 Това са по същество въпросите, които отправя до Съда в настоящия случай Rechtbank Den Haag, zittingsplaats Haarlem (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Харлем, Нидерландия), сезиран с жалба срещу задържането на гражданин на трета страна, спрямо когото е издадено решение за връщане, в което се посочват три страни на местоназначение.

II. Правна уредба

А. Правото на Съюза

6 Член 3 от Директива 2008/115 гласи следното:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

3) „връщане“ е процесът на връщане на гражданин на трета страна — при доброволно или принудително изпълнение на задължение за връщане — в:

– неговата страна на произход, или

– страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Общността или двустранни споразумения за обратно приемане или други договорености, или

– трета страна, в която гражданинът на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет;

4) „решение за връщане“ е административно или съдебно решение или друг акт, което определя или обявява за незаконен престоя на гражданин на трета страна и налага или постановява задължение за връщане;

5) „извеждане“ е принудителното изпълнение на задължението за връщане и по-специално физическото транспортиране извън държавата членка;

[…]“.

7 Член 5 от тази директива, озаглавен „Принцип на „забрана за връщане“, висши интереси на детето, семеен живот и здравословно състояние“, гласи:

„При прилагането на настоящата директива държавите членки […] спазват принципа на „забрана за връщане“.

8 Член 6 от посочената директива, озаглавен „Решение за връщане“, предвижда в параграф 1 следното:

„Държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, без да се засягат изключенията, посочени в параграфи 2—5“.

9 Член 15 от същата директива е озаглавен „Задържане“ и параграфи 1—5 от него предвиждат:

„1. Освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по‑леки принудителни мерки, държавите членки могат да задържат гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, само за да се подготви връщането и/или да се извърши процеса на извеждане, и по-специално когато:

а) е налице опасност от укриване; или

б) засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането.

Всяко едно задържане е за възможно най-кратък срок и продължава единствено по време на процедурите по извеждане и при надлежно изпълнение на тези процедури.

2. Задържането се постановява от административните или съдебните власти.

Задържането се постановява в писмен вид и включва фактическите и правните основания.

Когато е постановено задържане от административни органи, държавите членки:

a) или осигуряват бърз съдебен контрол на законността на задържането, който се осъществява във възможно най-кратък срок след началото на задържането;

б) или предоставят на съответния гражданин на трета страна правото да започне производство, при което решението за законността на задържането подлежи на бърз съдебен контрол, при който съдът се произнася във възможно най‑кратък срок след започването на съответното производство. В такъв случай държавите членки уведомяват незабавно засегнатия гражданин на трета страна относно възможността да започнат подобно производството.

Засегнатият гражданин на трета страна се освобождава незабавно, в случай че задържането се окаже незаконно.

3. Във всеки един случай задържането се преразглежда през разумни интервали или по молба на засегнатия гражданин на трета страна, или служебно. В случай на продължителни срокове за задържане актовете по преразглеждане подлежат на съдебен контрол.

4. Когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни или други съображения или че вече не съществуват посочените в параграф 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно.

5. Задържането продължава, докато съществуват посочените в параграф 1 условия и то е необходимо, за да се гарантира успешно извеждане. Всяка държава членка определя максимална продължителност за задържане, която не може да надвишава шест месеца“.

Б. Нидерландското право

10 Член 59, параграф 1, буква а) от Vreemdelingenwet 2000 (Закон за чужденците от 2000 г.)(9) от 23 ноември 2000 г., в редакцията му, приложима към спора в главното производство, гласи:

„Ако е необходимо, по съображения за обществен ред или национална сигурност [Minister van Asiel en Migratie (министър по въпросите на убежището и миграцията, Нидерландия, наричан по‑нататък „министърът“)] може да разпореди задържането с оглед на извеждането на незаконно пребиваващ чужд гражданин“.

III. Фактите по делото в главното производство и преюдициалните въпроси

11 През 2019—2025 г. DL, гражданин на трета страна, подава молби за убежище в различни държави членки.

12 На 27 януари 2026 г. той е прехвърлен в Нидерландия. Изслушан на същия ден в рамките на изслушване, предхождащо налагането на мярка за задържане, DL посочва, че има двойно гражданство, тъй като майка му е мароканка, а баща му — алжирец, но не разполага с документи, които да доказват това. Той посочва също, че е роден в Танжер (Мароко) и че майка му пребивава в Мароко, а баща му — в Алжир.

13 На 3 февруари 2026 г. DL оттегля молбата си за убежище. На същия ден по време на изслушването, предхождащо налагането на нова мярка за задържане, след като е бил уведомен за задължението да напусне територията на Нидерландия и на Европейския съюз и да се върне в Мароко или в Алжир, DL заявява, че идва от Либия, но не може да го докаже поради войната. Той добавя, че няма никаква връзка с Мароко и Алжир, че има семейни проблеми в Мароко и че връщането му в Либия не е възможно поради войната.

14 На 3 февруари 2026 г. министърът издава решение за връщане на DL. С това решение, от една страна, на DL е отказано предоставянето на срок за доброволно напускане, а от друга страна, са посочени три страни на местоназначение: Мароко, Алжир и Либия. DL не обжалва посоченото решение.

15 Същия ден министърът издава решението, с което DL е задържан, за да се подготви връщането му в една от страните на местоназначение, посочени в решението за връщане, и за да се проведе успешно процедурата по извеждане.

16 DL обжалва това решение пред запитващата юрисдикция. Той твърди, че в решението за връщане и при налагането на мярката за задържане министърът не е извършил преценка дали принципът на забрана за връщане допуска извеждане на засегнатото лице (наричана по-нататък „преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане“). Той твърди, че решението за връщане не е законосъобразно и следователно мярката за задържане не е наложена законосъобразно.

17 Министърът отговаря, че не е извършена преценка на законосъобразността на решението за връщане, тъй като същото не е обжалвано. Той поддържа, че именно поради поведението на жалбоподателя е трудно да се разбере в коя от трите посочени страни на местоназначение същият трябва да се върне. Според министъра би било прекомерно да се прави теоретична преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане, като се вземат предвид една или повече от тези три страни. Той твърди, че едва когато стане ясно в коя страна на местоназначение трябва да се изведе жалбоподателят — например защото властите на тази страна са му издали разрешение за преминаване (laissez-passer) — ще бъде възможно да се направи във връзка със задържането преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане.

18 Запитващата юрисдикция отбелязва, че като е посочил в решението за връщане три страни като страна на местоназначение, министърът се е съобразил с решение 202201422/1/V2 на Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) от 8 май 2024 г., съгласно което в това решение трябва да се посочи страната на местоназначение и когато засегнатият гражданин на трета страна не е доказал по убедителен начин своето гражданство и произход. Съгласно това решение при това положение не е възможно на този етап да се направи преценка дали принципът за забрана на връщане е спазен, и е възможно да не се извърши тази преценка, докато органите не разполагат с допълнителна информация за гражданството и произхода на засегнатото лице.

19 В този контекст запитващата юрисдикция има съмнения относно момента, в който органите трябва да преценят законосъобразността на решението за връщане с оглед на принципа на забрана за връщане, когато поради поведението на засегнатия гражданин на трета страна страната на местоназначение, в която ще трябва да бъде изведен, не е ясно определена. Дали това става към момента на приемане на решението за връщане, към момента на налагане на мярката за задържане, или към момента, в който страната на местоназначение, в която лицето трябва да бъде изведено, бъде ясно определена? Освен това тя иска да се установи как трябва да се извърши тази преценка в такава ситуация. От друга страна, тя има съмнения относно компетентността си да провери липсата на такава преценка на етапа на приемане на решението за връщане.

20 При тези обстоятелства Rechtbank Den Haag zittingsplaats Haarlem (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Харлем) решава да спре производство и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1. Трябва ли да се извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане към момента на приемане на решението за връщане в случай като настоящия, при който в това решение са посочени три възможни страни на [местоназначение] и към момента на приемането му не е било (или поне все още не е било) сигурно в коя страна ще се върне чужденецът? Може ли съдът по задържането да се произнесе служебно по този въпрос, доколкото става дума за специално изискване към решението за връщане, дори ако това решение не е обжалвано пред него?

а) При утвърдителен отговор, трябва ли преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане да се отнася до всички възможни страни на [местоназначение], посочени в решението за връщане? Трябва ли преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане да се извършва така, сякаш чужденецът е гражданин и е с произход от съответните страни на [местоназначение], или е достатъчно да се извърши преценка, основана единствено на общото положение в тези страни, като се вземе или не предвид това, което е известно за чужденеца, например каква е религията му или към коя група от населението принадлежи? Трябва ли в това отношение да се прави разграничение между съответните преценки, които административният орган и съдът трябва да извършат в този случай, и ако трябва — по какъв начин?

б) Каква е ролята в това отношение на обстоятелството дали чужденецът показва желание да съдейства за определянето на страната на [местоназначение]?

2. Трябва ли да се извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане към момента на налагане на мярката за задържане в случай като настоящия, при който в решението за връщане са посочени три възможни страни на [местоназначение] и към момента на задържането не е било (или поне все още не е било) сигурно в коя страна трябва да се върне чужденецът, като се има предвид, че целта на задържането е да се работи по връщането на този чужденец, включително като той остане на разположение, за да се определи гражданството или произхода му и съответно — в коя страна следва да се върне? При утвърдителен отговор, трябва ли преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане да се отнася до всички възможни страни на [местоназначение], посочени в решението за връщане?

а) Каква е ролята в това отношение на обстоятелството дали чужденецът показва желание да съдейства за определянето на страната на [местоназначение]?

3. При отрицателен отговор на [първия и втория въпрос], може ли в случай като настоящия преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане да бъде отложена до момента, в който стане ясно в коя страна трябва да се върне чужденецът, например защото гражданството му е потвърдено от властите на тази страна или защото чужденецът сам е доказал гражданството си?“.

21 Запитващата юрисдикция иска настоящото запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

22 С решение от 23 март 2026 г. четвърти състав уважава това искане.

23 Нидерландското правителство и Европейската комисия представят писмени становища и участват в съдебното заседание, проведено на 7 май 2026 г., в хода на което отговарят на поставените от Съда въпроси за устен отговор.

IV. Анализ

А. Предварителни бележки

24 Запитващата юрисдикция не посочва във въпросите си конкретни разпоредби от правото на Съюза, чието тълкуване иска. Въпреки това, предвид предмета на преюдициалните въпроси и техните мотиви, считам, че не може да има съмнение, че те се отнасят до тълкуването на членове 5 и 15 от Директива 2008/115 във връзка с член 6, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата.

25 Тези въпроси са продължение на проблематиката, която вече е била предмет на практиката на Съда относно обхвата на правомощията на съда, призван да осъществи контрол върху задържането или продължаването на задържането на гражданин на трета страна, за когото е издадено решение за връщане, предвид задължението да се гарантира спазването на принципа на забрана за връщане по време на процедурата за връщане.

26 По-специално в решение от 4 септември 2025 г., Adrar(10), Съдът приема, че съдебният орган, компетентен да контролира задържането или продължаването на задържането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, трябва да се увери, при необходимост и служебно, че принципът на забрана за връщане допуска извеждането на този гражданин. Ако стигне до извода, че принципът на забрана за връщане не допуска извеждането, съгласно член 15, параграф 2, четвърта алинея и параграф 4 от Директива 2008/115 той е длъжен незабавно да освободи посочения гражданин(11).

27 С въпросите си запитващата юрисдикция приканва Съда да доразвие тази съдебна практика предвид спецификата на решението за връщане, което е в основата на задържането, което е предмет на контрол в главното производство. Припомням, че в това решение за връщане се посочват три страни на местоназначение и че като го е приел, компетентният национален орган не е извършил никаква преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане, тъй като не е могло да бъде определена окончателната страна на местоназначение, което се дължи на двусмислените изявления на засегнатото лице относно неговия произход. В този контекст запитващата юрисдикция иска по същество да се установи обхватът на задължението на административните органи и на съда, който трябва да провери законосъобразността на задържането, да гарантират спазването на принципа на забрана за връщане в положение, при което на етапа на приемане на решението за връщане и на етапа на задържането се е оказало трудно и дори невъзможно да се определи окончателната страна на местоназначение.

28 От изложението на мотивите на преюдициалното запитване следва, че макар запитващата юрисдикция да изразява съмнения относно правомерността на практиката на нидерландските органи изрично да не извършват преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане в случай на издаване на решение за връщане, в което временно са посочени няколко страни на местоназначение, тя не поставя въпрос дали практика, изразяваща се в издаването на така формулирано решение за връщане, е съвместима с Директива 2008/115(12).

29 Струва ми се обаче, че на последния въпрос следва да се отговори, преди да се анализират поставените от запитващата юрисдикция въпроси, тъй като отговорът на последния въпрос може да ги направи безпредметни. Всъщност, ако се приеме, че запитващата юрисдикция е компетентна да упражни контрол за законосъобразност на решението за връщане, както тя посочва в първия си въпрос, въпросите ѝ относно начина на извършване на преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане в случай на посочване в това решение на няколко страни на местоназначение биха възникнали само ако така формулираното решение е в съответствие с Директива 2008/115.

30 В това отношение, както Съдът многократно е постановил, от член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 следва, че след като е установен незаконният характер на престоя, по отношение на всеки гражданин на трета държава — без да се засягат изключенията, предвидени в параграфи 2—5 от този член, и при стриктно спазване на изискванията по член 5 от тази директива — се издава решение за връщане, което трябва да определи в коя от посочените в член 3, точка 3 от въпросната директива трети държави той трябва да бъде изведен(13). Освен това е безспорно и че когато измени страната на местоназначение, посочена в предишно решение за връщане, компетентният национален орган прави толкова съществено изменение на това решение за връщане, че следва да се счита, че е приел ново решение за връщане по смисъла на член 3, точка 4 от Директива 2008/115(14).

31 Тази съдебна практика е ясна и недвусмислена: в решението за връщане трябва задължително да фигурира страната на местоназначение. Следователно при сегашното състояние на правото на Съюза, както е тълкувано от Съда, не е предвидено компетентният орган в решението си само да констатира задължението за връщане или да разпореди извеждането, без да определи в коя страна ще се извърши извеждането(15). Директива 2008/115 не предвижда и възможността за дерогиране на задължението за посочване на страната на местоназначение поради липса на съдействие от страна на гражданина на трета страна(16).

32 Следователно, макар с оглед на досегашната съдебна практика да не може да има съмнения, че в решението за връщане трябва да се посочи страната на местоназначение, от това не следва, че е абсолютно забранено в него да се посочат две или повече страни. Използването от Съда на израза „в коя“(17), което подсказва, че може да става дума само за една трета страна, според мен не може да бъде решаващо, тъй като при изготвянето на своята практика Съдът не е имал предвид евентуалното наличие на множество страни на местоназначение.

33 Ето защо следва да си зададем въпроса дали е в съответствие с Директива 2008/115 в решението за връщане да се посочат повече от една страна на местоназначение.

34 Според мен тази директива допуска това.

35 На първо място, макар съгласно разпоредбите на Директива 2008/115 националните органи да не разполагат с право на преценка, що се отнася до посочването на страната на местоназначение в решението за връщане, това не променя факта, че от тези разпоредби следва, че няколко страни могат едновременно да отговарят на условията, за да бъдат определени като такива.

36 Всъщност, като се има предвид определението на понятието „връщане“ в член 3, точка 3 от тази директива, като страна на местоназначение може да бъде посочена страната на произход на заинтересованото лице или страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Съюза или двустранни споразумения за обратно приемане, или други договорености, или трета страна, в която засегнатият гражданин на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет(18). Освен това е напълно възможно повече от една трета страна да попадат в една от тези три категории, по-специално поради факта, че заинтересованото лице има няколко гражданства или е преминало транзитно през няколко трети страни, с които са сключени споразумения или други договорености за обратно приемане.

37 Така, доколкото член 3, точка 3 от Директива 2008/115 не налага никаква йерархия между посочените в него три категории страни на местоназначение, не може да се изключи, че няколко трети страни едновременно отговарят на необходимите условия, за да бъдат определени като страни на местоназначение.

38 На второ място, решение за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, само по себе си не оказва влияние върху равнището на защита на основните права на съответното лице. От една страна, това лице винаги може да подаде жалба срещу това решение и във връзка с това да оспори определянето на една или повече страни на местоназначение, като изтъкне нарушение както на член 3, точка 3 от Директива 2008/115, така и на член 5 от нея. От друга страна, такова решение не е пречка да се извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане. Всъщност няма пречка да се упражни контрол с оглед на всички страни, посочени в това решение, дали изпълнението му ще изложи заинтересованото лице на реална опасност да бъде подложено на отношение, забранено от член 19, параграф 2 от Хартата във връзка с член 4 от нея(19).

39 На трето място, несъмнено е вярно, че определянето в решението за връщане на повече от една страна на местоназначение, изглежда, противоречи на самото понятие за решение за връщане, което трябва да представлява правно основание за извеждането, тъй като то е определено в член 3, точка 5 от Директива 2008/115 като физическото транспортиране на съответното лице извън държавата членка. Като такова изглежда, че в това решение трябва да се определи само една страна на местоназначение, т.е. третата страна, в която това лице действително ще бъде транспортирано.

40 От разпоредбите на Директива 2008/115 обаче не следва, че тя налага в решението за връщане да бъде посочена само една страна на местоназначение. От една страна, както току-що припомних, извеждането, като е определено от тази директива, определя мястото, в което съответното лице ще бъде изведено, само по отрицателен начин: става дума за транспортиране „извън държавата членка“. От друга страна, съгласно член 8, параграф 3 от посочената директива държавите членки могат да предвидят приемането на отделно от решението за връщане административно или съдебно решение или акт за постановяване на извеждането. Макар съгласно практиката на Съда да не е възможно в това решение или в този акт да се посочва страна на местоназначение, която не е посочена в решението за връщане(20), според мен не може да се изключи възможността в това решение или в този акт да се посочи тази от страните, посочени в решението за връщане, в която засегнатото лице действително ще бъде изведено. Не може да се изключи и възможността да бъде прието ново решение за връщане, в което се посочва само една окончателна страна на местоназначение(21).

41 На четвърто място, изглежда, такова посочване в решението за връщане на повече от една страна на местоназначение може да допринесе положително за ефективността на процедурата за връщане и за съкращаването на нейната продължителност. Всъщност, в случай че се окаже невъзможно да се изпълни решението за връщане, що се отнася до една от страните на местоназначение, посочени в това решение, това не би изключило изпълнението му чрез извеждане на съответното лице, евентуално въз основа на отделно решение за извеждане, ако издаването му е предвидено в националното право, в друга страна на местоназначение, която вече е посочена в решението за връщане, без да е необходимо да се приема ново решение за връщане, в което се посочва нова страна на местоназначение(22).

42 При положение че, както в главното производство, съществуват надеждни причини да се приеме, че няколко трети страни отговарят на условията, за да бъдат определени като страни на местоназначение, посочването на всички тези страни в решението за връщане позволява да се предприемат необходимите стъпки, за да се подготви връщането във всяка от посочените трети страни. Действителното извеждане в третата страна, в която това се окаже обективно възможно, може да се осъществи без никакво изменение на решението за връщане. Ако в последната ситуация не е възможно да се определят повече от една страна на местоназначение, ще е необходимо да се предприемат всички необходими стъпки, като се вземе предвид само страната, посочена в решението за връщане. В случай на невъзможност за ефективно извеждане би трябвало да се приеме ново решение за връщане, в което да се посочи друга страна на местоназначение, и да се предприемат отново същите действия. Този начин на действие значително би удължил продължителността на процедурата и в случай на задържане на съответния гражданин на трета страна би могъл да доведе до надвишаване на максималните срокове за процедурата, предвидени в Директива 2008/115(23).

43 На пето място, несъмнено е възможно да се твърди, че ако Съдът възприеме практиката в решението за връщане да се посочват повече от една страна на местоназначение, това би отворило кутията на Пандора, тъй като би позволило на националните органи да разрешават проблема, свързан с установяването на фактите, необходими за определяне на страната на местоназначение, чрез посочване в решението за връщане на неограничен брой потенциални страни на местоназначение и по този начин да прикрият спазването на изискванията, приложими към съдържанието на решението за връщане. Одобряването на такава практика би могло да позволи заобикаляне на задължението на органите да посочват страната на местоназначение в решението за връщане.

44 По този въпрос държа да подчертая, че трябва да се прави разграничение между два проблема: от една страна, обективната възможност за националните органи да посочат в решението за връщане повече от една страна на местоназначение, и от друга страна, основателността на решението, що се отнася до определянето на всяка от посочените страни на местоназначение. Всъщност решението, в което се определя всяка от тези страни, трябва да почива на фактически констатации, основани на изявленията на засегнатото лице и на други налични доказателства, като тези констатации подлежат на съдебен контрол.

45 Според мен от това следва, че определянето в решението за връщане на повече от една страна като страна на местоназначение само по себе си не противоречи на член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 във връзка с член 3, параграф 3 от нея(24).

46 Трябва обаче да е изпълнено едно условие, за да може така формулираното решение за връщане да бъде в съответствие с Директива 2008/115. Както вече отбелязах(25), трябва да са налице фактически обстоятелства, които обосновават посочването в решението за връщане на дадена страна като страна на местоназначение. Преди всичко е необходимо да се докажат причините, поради които всяка страна на местоназначение, посочена в решението за връщане, отговаря на условията по член 3, точка 3 от Директива 2008/115. Всяко определяне на страна на местоназначение подлежи на съдебен контрол.

Б. По първия преюдициален въпрос

47 Първият преюдициален въпрос се състои от основния въпрос и от два подвъпроса (първи въпрос, букви а) и б). Запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали в случай на затруднения при определянето само на една страна на местоназначение на етапа на приемането на решение за връщане, което води до посочване на три страни на местоназначение, преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане все пак трябва да се извърши от органа, който приема това решение (първи въпрос, първа част), по какъв начин трябва да се извърши тази преценка (първи въпрос, буква а) и дали това е необходимо дори когато тези затруднения се дължат на липсата на съдействие от страна на засегнатото лице (първи въпрос, буква б).

48 Успоредно с това обаче тази юрисдикция има съмнения относно компетентността си да упражни контрол върху тази фаза на процедурата, тъй като е сезирана с жалба, подадена не срещу решението за връщане, а срещу задържането, разпоредено след приемането на това решение (първи въпрос, втора част).

49 Според мен тази втора част от първия въпрос би трябвало да се разгледа на първо място, тъй като при отрицателен отговор на този въпрос отговорите на първата част от този въпрос и на букви а) и б) от първия въпрос няма да са необходими на запитващата юрисдикция, за да постанови решението си по главното производство. Впрочем тези подвъпроси са поставени в случай на утвърдителен отговор на втората част от първия въпрос.

50 Що се отнася до втората част от първия преюдициален въпрос, запитващата юрисдикция отбелязва, че макар решението за връщане да не е обжалвано, тя все пак е длъжна да провери служебно дали става въпрос за решение за връщане, на което може да се основе мярката за задържане. За тази юрисдикция посочената проверка предполага по-специално да се провери дали решението за връщане отговаря на специалните изисквания към такова решение. От практиката на Съда тя заключава(26), че сред тези специални изисквания е и преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане. Изхождайки от тази предпоставка, тя иска да се установи дали в рамките на обжалване на мярка за задържане, наложена с цел извеждане, тя трябва да провери и дали решението за връщане, на което се основава тази мярка, съдържа (справедлива) преценка с оглед на спазването на принципа на забрана за връщане, макар това решение да не е било предмет на съдебен контрол.

51 Когато използва понятието „специални изисквания“(27), запитващата юрисдикция се позовава на точка 114 от решение FMS, в което Съдът посочва, че са налице два съставни елемента на решението за връщане. Тази юрисдикция не използва израза „съставни елементи“ и не обяснява как следва да се разбира във връзка с тях изразът „специални изисквания“. Дали тя счита, че двете понятия са синоними, не е от решаващо значение, доколкото от мотивите на преюдициалното запитване е видно, че тя иска да се установи дали липсата на преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане не предполага липсата на решение, което може да представлява основание за задържането.

52 Така с втората част от първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали съдът, който трябва да осъществи контрол върху задържането на гражданин на трета страна с оглед на извеждането му в изпълнение на решение за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, е компетентен и да провери служебно дали на етапа на приемане на последното решение е извършена преценка на законосъобразността му от гледна точка на принципа на забрана за връщане, и дали при липса на такава преценка той е компетентен да изведе последиците от това, като приеме, че не е спазено специално изискване към такова решение, така че решението за връщане не трябва да се счита като правно основание на задържането.

53 Според мен предпоставките, на които се основава първият въпрос на запитващата юрисдикция, са правилни в нидерландската съдебна система, като се имат предвид дадените от тази юрисдикция обяснения. Няма съмнение, че в тази система съдът, на който е възложен контролът върху задържането, трябва да провери дали е налице правно основание за издаване на решението, върху което той трябва да осъществи контрол, тъй като в случая това основание е решението за връщане(28). Последното решение трябва да отговаря на някои изисквания. По-специално, освен формалните условия, предвидени за административно решение съгласно националното право, това решение трябва да бъде издадено от компетентен национален орган, да идентифицира съответното лице, да обяви, че престоят му е незаконен, да му наложи или да постанови задължение за връщане(29) и с оглед на цитираната по-горе съдебна практика(30) да посочи страната на местоназначение. Ако решение за връщане не отговаря на тези условия, които са съставните елементи на този акт, то не може да се счита за правно основание за приемане на мярка за задържане. Така съдът, сезиран с жалба срещу решението за задържане, прието на основание член 15, параграф 1 от Директива 2008/115, след като е стигнал до извода, че решението за връщане не съдържа посочване на страната на местоназначение, би трябвало да констатира, че решението за задържане е незаконосъобразно, и на това основание да освободи съответното лице.

54 Въпреки това, макар от постоянната практика на Съда(31) да следва, че правомощията на съда, натоварен с контрола за законосъобразност на задържането или на продължаването на задържането, що се отнася до преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане, трябва да се определят широко, остава фактът, че от тази съдебна практика също така следва, че задачата на съда се ограничава до решение дали да бъде продължено, или не задържането(32). По-специално, от посочената съдебна практика не следва, че съдът, натоварен с контрола за законосъобразност на задържането или на продължаването на задържането, е компетентен да прецени законосъобразността на решението за връщане и евентуално да го отмени.

55 Несъмнено от практиката на Съда следва, че Директива 2008/115 хармонизира стандартите и процедурите за приемането на решения за връщане на незаконно пребиваващи на територията на държава членка граждани на трети страни и за изпълнението на тези решения — хармонизиране, от което държавите членки могат да се отклонят само като приемат по‑благоприятни разпоредби при условията, посочени в член 4, параграф 3 от тази директива(33). Следователно теоретично не е изключено правната уредба на държава членка да предвижда по‑широк обхват на правомощията на съда, който трябва да провери законосъобразността на задържането на основание член 15 от посочената директива, отколкото този, който произтича от разпоредбите на същата директива(34).

56 Директива 2008/115 обаче прави ясно разграничение между решението за връщане и решението за задържане. Първо, приемането и съдебният контрол на първото са уредени с глава III от тази директива, по-специално с членове 12 и 13 от нея, докато приемането и съдебният контрол на второто са уредени с глава IV от посочената директива, и по‑специално с член 15 от нея. Второ, условията за издаване на всяко от тези решения са различни, доколкото е различен и техният предмет. Трето, законосъобразността на задържането, наложено с оглед на изпълнението на решението за връщане, се проверява с оглед на правното положение на съответното лице, така както е определено в последното решение.

57 От това следва, че Директива 2008/115 не предвижда, че съдът, сезиран с жалба срещу задържането на гражданин на трета страна, по отношение на когото е издадено решение за връщане, упражнява същия контрол като този, който може да упражни съдът, който трябва да упражни контрол върху решението за връщане. Това би било в противоречие със системата от правни средства за защита, въведена с тази директива.

58 За сметка на това, макар да е вярно, както отбелязва запитващата юрисдикция, че съгласно нидерландското право юрисдикцията, сезирана с жалбата срещу задържането, трябва да провери дали е налице правно основание за приемане на мярка за задържане, в случая — решението за връщане, този контрол не може да надхвърля проверката дали решението, обект на контрол, съдържа всички съставни елементи, предвидени за този акт. Според мен, макар да изглежда, че елементи като самоличността на засегнатото лице и страната на местоназначение действително могат да бъдат квалифицирани като „съставни елементи“ на решение за връщане, липсата на които би трябвало да означава, че това решение не може да се приеме като правно основание за задържането, преценката му от гледна точка на принципа на забрана за връщане не представлява такъв елемент. Всъщност става дума не за съставен елемент на решението за връщане, а за едно от обстоятелствата в основата на неговото издаване, което е релевантно по-специално при определянето на страната на местоназначение. Контролът дали това обстоятелство е взето предвид, всъщност би бил равнозначен на контрол за законосъобразност на решението за връщане. Това не е задача на съда, който трябва да упражни контрол за законосъобразност на задържането с оглед на правното положение на засегнатия гражданин на трета страна, както е определено в решението за връщане.

59 Следва да се отбележи, че по делото, довело до постановяване на решение Adrar, на етапа на издаване на решението за връщане не е била извършена преценка дали принципът за забрана за връщане не допуска извеждането на засегнатото лице(35). Ако тази преценка имаше характер на специално изискване, чието неспазване води до незаконосъобразност на решението за връщане, Съдът вероятно щеше да го констатира в решението си. Освен това с оглед на това решение следва да се приеме, че съдът, натоварен с контрола за законосъобразност на задържането, трябва да извърши собствена преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане и правомощията му не се свеждат до контрол на извършената от административните органи преценка. Това потвърждава извода, че липсата на такава преценка на етапа на издаване на решението за връщане не може да бъде определяща, ако решението за връщане отговаря на необходимите изисквания, за да може да бъде правно основание за приемането на мярка за задържане.

60 С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на втората част от първия въпрос, че членове 5 и 15 от Директива 2008/115 във връзка с член 6, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че съдебният орган, който трябва да провери законосъобразността на задържането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна с оглед на извеждането му в изпълнение на влязло в сила решение за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, няма правомощия да преразглежда служебно дали на етапа на издаване на решението за връщане е извършена преценка дали принципът на забрана за връщане допуска извеждането на този гражданин, и при липса на такава преценка да изведе последиците от това, като приеме, че не е спазено специално изискване към такова решение, така че решението за връщане не може да се приеме като правно основание, за да бъде наложена мярка за задържане.

61 Предвид този отговор на втората част от първия преюдициален въпрос не е необходимо да се отговаря на първата част от този въпрос, нито на подвъпроси а) и б).

В. По втория преюдициален въпрос

62 Вторият преюдициален въпрос се състои от основния въпрос, разделен на две части, и от подвъпрос (втори въпрос, буква а). Запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали при посочване в решението за връщане на три страни на местоназначение и при (временна) липса на решение относно окончателната страна на местоназначение трябва да се извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане към момента на налагане на мярката за задържане (втори въпрос, първа част), дали проверката трябва да се отнася до всички посочени страни (втори въпрос, втора част) и дали липсата на сътрудничество от страна на засегнатия гражданин на трета страна е от значение за обхвата на това задължение (втори въпрос, буква а).

63 Запитващата юрисдикция отбелязва, че не е възможно да се извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане, когато са налице три потенциални страни на местоназначение и когато не е ясно в коя страна може да бъде върнат жалбоподателят. Възможно било само да се направи не толкова пълна преценка. Тази юрисдикция счита, че може да е от значение дали самият засегнат гражданин на трета страна създава объркване, посочвайки няколко гражданства или региона на произход и съответно затруднявайки или възпрепятствайки преценката на евентуалния риск от връщането.

64 От формулировката на втория преюдициален въпрос става ясно, че запитващата юрисдикция разграничава два проблема, които затрудняват изпълнението на задължението, възложено на административния орган: от една страна, липсата на достатъчно данни за гражданина на трета страна, по отношение на когото е постановено решение за връщане, и от друга страна, факта, че в решението за връщане са посочени повече от една страна на местоназначение. Тези два проблема са неразривно свързани, като вторият е резултат от първия. Ето защо ми се струва уместно те да бъдат разгледани поотделно, тъй като такава връзка може да не е очевидна по други дела(36). Преди анализа си ще направя една предварителна бележка.

1. Предварителна бележка

65 Въпреки че запитващата юрисдикция изрично иска да се установи задължението на органа, който разпорежда мярката за задържане(37), считам, че за да ѝ се даде полезен отговор, е необходимо да се разшири обхватът на въпроса и да се разгледа и задължението на тази юрисдикция да извършва преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане.

66 Всъщност, както следва от постоянната съдебна практика, съдът, който осъществява контрол за законосъобразност на задържането, не трябва да се ограничава до проверка на извършената от административния орган преценка. В това отношение Съдът вече е уточнил, че в рамките на този контрол компетентният съдебен орган трябва да може да се произнесе по всички релевантни за проверката на тази законосъобразност фактически и правни обстоятелства. За тази цел той трябва да може да вземе предвид фактите и доказателствата, посочени от постановилия първоначалното задържане административен орган. Трябва също така да може да вземе предвид фактите, доказателствата и съображенията, които евентуално са изложени пред него от съответното лице. Освен това съдебният орган трябва да разполага с възможност да издири всички други релевантни за решението му факти и доказателства, ако прецени това за необходимо. Правомощията му при упражняването на контрол в никакъв случай не могат да бъдат ограничавани до преценка само на фактите и доказателствата, представени от административния орган(38).

67 Освен това според Съда компетентният съдебен орган трябва да вземе предвид всички обстоятелства, в частност фактически, които са му известни, така както са допълнени или изяснени в рамките на процесуалните действия, които според него са нужни съгласно националното право, и въз основа на тези обстоятелства евентуално да констатира неспазването на произтичащо от правото на Съюза условие за законност, макар неспазването на въпросното условие да не е било посочено от лицето. Това задължение не засяга задължението на съдебния орган, който съответно трябва да преразгледа служебно такова условие за законност, да покани всяка от страните да вземе становище по това условие в съответствие с принципа на състезателност(39).

68 В този контекст в решение Adrar Съдът приема, че съдебният орган, компетентен да контролира задържането или продължаването на задържането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, трябва да се увери, при необходимост и служебно, че принципът на забрана за връщане допуска извеждането на този гражданин, и когато този принцип не допуска извеждането, незабавно да освободи посочения гражданин(40).

69 Следователно независимо от обстоятелствата, взети предвид от административния орган, който налага мярката за задържане, подлежаща на съдебен контрол, в рамките на контрола за законосъобразност на задържането последният трябва да извърши собствена преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане въз основа на всички данни, с които разполага, независимо дали те са били достъпни за административния орган, който е наложил мярката за задържане. От това следва, че тази преценка не трябва да се ограничава до проверка дали административният орган е изпълнил задължението си да извършва преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане, а трябва да бъде отделна и самостоятелна спрямо преценката, извършена евентуално от този орган.

70 За сметка на това, що се отнася до същността на упражняването на контрола, както административният, така и съдебният орган трябва да извършат един и същ анализ, който по същество се състои в това да се отговори на въпроса дали с оглед на всички обстоятелства, свързани, от една страна, със засегнатото лице и от друга страна, със страната на местоназначение, в случай на изпълнение на решението за връщане това лице би било изложено на реална опасност от отношение, което противоречи на член 19, параграф 2 от Хартата.

71 Следователно отговорът, който следва да се даде на поставения от запитващата юрисдикция въпрос, важи, що се отнася до преценката, която трябва да се извърши, както за органа, който налага мярката за задържане, така и за съдебния орган, който трябва да упражни контрол върху последното решение.

2. По проблема, свързан с липсата на данни относно гражданина на трета страна, по отношение на когото е издадено решението за връщане

72 Разглежданият въпрос е голям проблем, който засяга ефективността на процедурите за връщане като цяло. Той не трябва непременно да се изразява в изявления на граждани на трети страни, които, както в настоящия случай, посочват няколко страни на произход. Лесно може да си представим, че засегнатото лице отказва да посочи страната си на произход, или често в процедурите за международна закрила декларира като страна на произход само една трета страна, която всъщност не е неговата страна на произход. Както става ясно от становищата на нидерландското правителство и на Комисията, както и от предложението за регламент за отмяна на Директива 2008/115, този проблем далеч не е изключение(41). Установяването на самоличността и на произхода на засегнатото лице обаче е необходимо, за да може да се посочи страната му на произход като страна на местоназначение в съответствие с член 3, точка 3, първо тире от Директива 2008/115.

73 Следователно става дума за класически проблем при прилагането на правото, независимо дали чрез административен, или съдебен акт, а именно установяването на релевантните факти от гледна точка на приложената норма. Що се отнася до определянето на страната на местоназначение в решението за връщане, компетентният орган следва да направи необходимите констатации, като вземе предвид изявленията на засегнатото лице. Все пак не е изключено фактите, установени на етапа на издаване на решението за връщане, да бъдат проверени отрицателно в хода на процедурата за връщане. Това е риск, присъщ на тази процедура.

74 С оглед на практиката на Съда обаче(42) органът, който издава решението за връщане, е длъжен да извърши преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане, и резултатът от тази преценка засяга съдържанието на решението. Всъщност член 5 от Директива 2008/115 не допуска по отношение на гражданин на трета държава да бъде издадено решение за връщане, когато в това решение се посочва като страна по местоназначение страна, по отношение на която има сериозни и потвърдени основания да се смята, че в случай на изпълнение на това решение този гражданин ще бъде изложен на реална опасност от отношение, което противоречи на член 19, параграф 2 от Хартата(43).

75 При тези условия в самото начало следва да се отхвърли идеята, че преценката с оглед на принципа на забрана за връщане може изобщо да не се извършва поради проблемите, свързани с установяването на релевантните факти, поради липсата на достатъчно данни относно гражданина на трета страна, за когото се отнася решението за връщане. Всъщност в Директива 2008/115 не е предвидено никакво изключение от това задължение при липса на съдействие от страна на засегнатия гражданин на трета страна(44).

76 Поради това тази преценка следва да се извършва и на етапа на задържане на граждани на трети страни и на етапа на контрола за законосъобразност на това задържане. Предвид, от една страна, абсолютния характер на разглежданото задължение и от друга страна, обективните и практически трудности при установяването на релевантните факти относно лицето, по отношение на което се води процедурата за връщане, струва ми се, че следва да се констатира, че преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане трябва да се извърши, като се вземе предвид цялата надеждна информация, налична на етапа на преценката относно засегнатото лице и положението в страната на местоназначение.

77 Ако компетентните органи разполагат с надеждна информация за засегнатия гражданин на трета страна и за положението в страната на местоназначение, от която следва, че принципът на забрана за връщане не допуска извеждането на този гражданин, те са длъжни да установят, че този принцип не допуска задържането му. При липса на такава информация тази преценка непременно ще има общ характер.

78 В това отношение следва да се припомни, че от практиката на Съда следва, че член 5 от Директива 2008/115 във връзка с член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата задължава националния орган, преди да изпълни решението за връщане, да извърши актуализирана оценка на рисковете гражданинът на трета страна да бъде изложен на абсолютно забранено от тези две разпоредби на Хартата третиране(45). Освен това в случай на продължаване на мярка за задържане член 15, параграф 3 от Директива 2008/115 налага периодично преразглеждане „през разумни интервали“, за да се провери дали продължават да са налице условията за законност на задържането. Ако наличните данни позволяват на компетентния орган да извърши само много обща преценка с оглед на принципа на забрана за връщане, тази преценка може да бъде актуализирана в случай на промяна в обстоятелствата.

3. По начина на извършване на преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане в случай на посочване в решението за връщане на повече от една страна на местоназначение

79 С оглед на гореизложеното следва да се отбележи, че особеността на настоящото дело в сравнение с други дела, в които се поставя въпросът за установяване на релевантните факти, се състои в това, че от разглежданото решение за връщане е видно, че извеждането би могло да се извърши в три трети страни, докато логично то ще бъде извършено само в една от тези страни.

80 Според мен няма пречка преценката от гледна точка на принципа на забрана за връщане да се извърши поотделно по отношение на всяка посочена трета страна, като се вземе предвид цялата информация, която обосновава посочването на всяка страна на местоназначение, допълнена с цялата налична информация за засегнатия гражданин на трета страна и за положението в посочената страна на местоназначение.

81 Конкретният въпрос, който възниква при това положение, е този за последиците, които следва да се изведат от констатацията, че принципът на забрана за връщане не допуска извеждането към една от посочените трети страни.

82 Възможни са три варианта: 1) установено е, че няма нарушение на принципа на забрана за връщане, независимо от окончателната страна на местоназначение на заинтересованото лице; 2) установено е нарушение на този принцип в случай на извеждане към която и да е страна, посочена в решението за връщане; 3) установено е нарушение на посочения принцип в случай на извеждане към някои, но не всички страни, посочени в решението за връщане.

83 Първите две хипотези не пораждат затруднения. Те съответстват на положения, при които в решението за връщане се посочва само една страна на местоназначение. В такъв случай последиците, които следва да се изведат, би трябвало да бъдат аналогични или дори идентични с тези при липсата на нарушение на принципа на забрана за връщане и при установяването на нарушение на този принцип в случай на изпълнение на решение за връщане, в което се посочва само една страна на местоназначение.

84 Само третата хипотеза изглежда проблематична. Теоретично са възможни две решения.

85 Първо, би могло да се твърди, че възможността за извеждане на заинтересованото лице в една от страните, посочени в решението за връщане, без да се нарушава принципът на забрана за връщане, означава, че задържането не води до нарушение на този принцип. Второ, би могло да се твърди, че възможността за извеждане на заинтересованото лице в една от страните, посочени в решението за връщане, което би довело до нарушаване на принципа на забрана за връщане, означава, че задържането води до нарушаване на този принцип.

86 Припомням, че макар правомощията на юрисдикцията, която трябва да осъществява контрол за законосъобразността на задържането, да са широки, няма съмнение, че тя не е компетентна да измени или отмени решението за връщане. Независимо от нейната преценка на извеждането в посочената трета страна с оглед на принципа на забрана за връщане, следва да се подчертае, че посочената юрисдикция може само да отхвърли жалбата и по този начин да потвърди задържането или да уважи жалбата и да постанови освобождаването на съответното лице. Както вече подчертах, посочената юрисдикция не упражнява непрекъснат контрол за законосъобразност на решението за връщане.

87 Така същата юрисдикция би трябвало да освободи засегнатия гражданин на трета страна, когато установи, че не е възможно изпълнението на решението за връщане. Тази невъзможност е налице само когато извеждането към никоя страна на местоназначение не е възможно, без да бъде нарушен принципът на забрана за връщане.

88 От това следва, че когато извеждането в страна на местоназначение е възможно, без този принцип да бъде нарушен, задържането не нарушава принципа на забрана за връщане.

89 При тези условия предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос, че членове 5 и 15 от Директива 2008/115 във връзка с член 6, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че както на етапа на налагане на мярка за задържане, за да се гарантира изпълнението на решението за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, така и на етапа на контрола за законосъобразност на задържането компетентните органи са длъжни да преценят дали принципът на забрана за връщане допуска извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна във всяка от тези страни, и да установят, че този принцип не допуска задържането на това лице, когато извеждането във всяка от посочените страни би имало за последица нарушение на посочения принцип. Тези органи имат това задължение независимо от факта, че посочването на повече от една страна на местоназначение в решението за връщане се дължи на липсата на съдействие от страна на този гражданин. При изпълнението на посоченото задължение тези органи би трябвало да вземат предвид цялата надеждна информация, с която разполагат относно посочения гражданин и положението в страната на местоназначение.

Г. По третия преюдициален въпрос

90 Третият въпрос е поставен в случай на отрицателен отговор на първия и втория преюдициален въпрос. Предвид утвърдителния отговор, който предлагам на втория въпрос, смятам, че не е необходимо да се отговаря на третия. Всъщност потвърждаването на задължението за извършване на преценка от гледна точка на принципа на забрана за връщане на етапа на издаване на решението за връщане и на решението за задържане предполага, че посочената в третия въпрос хипотеза, съгласно която тази преценка може да бъде отложена за по-късен етап, трябва да бъде отхвърлена.

V. Заключение

91 С оглед на всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Rechtbank Den Haag, zittingsplaats Haarlem (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Харлем, Нидерландия) преюдициални въпроси по следния начин:

„Членове 5 и 15 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, във връзка с член 6, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз

трябва да се тълкуват в смисъл, че:

– съдебният орган, който трябва да провери законосъобразността на задържането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна с оглед на извеждането му в изпълнение на влязло в сила решение за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, няма правомощия да преразглежда служебно дали на етапа на издаване на решението за връщане е извършена преценка дали принципът на забрана за връщане допуска извеждането на този гражданин, и при липса на такава преценка да изведе последиците от това, като приеме, че не е спазено специално изискване към такова решение, така че решението за връщане не може да се приеме като правно основание, за да бъде наложена мярка за задържане,

– както на етапа на налагане на мярка за задържане, за да се гарантира изпълнението на решението за връщане, в което се посочват повече от една страна на местоназначение, така и на етапа на контрола за законосъобразност на задържането компетентните органи са длъжни да преценят дали принципът на забрана за връщане допуска извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна във всяка от тези страни, и да установят, че този принцип не допуска задържането на това лице, когато извеждането във всяка от посочените страни би имало за последица нарушение на посочения принцип. Тези органи имат това задължение независимо от факта, че посочването на повече от една страна на местоназначение в решението за връщане се дължи на липсата на съдействие от страна на този гражданин. При изпълнението на посоченото задължение тези органи би трябвало да вземат предвид цялата надеждна информация, с която разполагат относно посочения гражданин и положението в страната на местоназначение“.

1 Език на оригиналния текст: френски.

i Името на настоящото дело е измислено. То не съвпада с истинското име на никоя от страните в производството.

2 Директива на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (ОВ L 348, 2008 г., стр. 98).

3 В това отношение вж. по-специално решение от 17 октомври 2024 г., Ararat (C‑156/23, EU:C:2024:892, т. 34 и цитираната съдебна практика).

4 Наричана по-нататък „Хартата“.

5 Подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 150, № 2545 (1954) и влязла в сила на 22 април 1954 г.

6 Подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г.

7 Вж. решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис) (C‑69/21, EU:C:2022:913, т. 55).

8 Вж. решение от 14 май 2020 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság Dél-alföldi Regionális Igazgatóság (C‑924/19 PPU и C‑925/19 PPU, наричано по‑нататък „решение FMS“, EU:C:2020:367, т. 119).

9 Stb. 2000, бр. 495.

10 C‑313/25 PPU, наричано по-нататък „решение Adrar“, EU:C:2025:647.

11 Вж. решение Adrar (т. 73).

12 В съдебното заседание нидерландското правителство посочва, че в Нидерландия в около една четвърт от решенията за връщане, които са в основата на задържането на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, се определят няколко страни на местоназначение.

13 Вж. решение от 17 октомври 2024 г., Ararat (C‑156/23, EU:C:2024:892, т. 34 и цитираната съдебна практика).

14 Вж. решение FMS (т. 116).

15 Характерът на това решение може да се промени в бъдеще: вж. предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета за създаване на обща система за връщане на граждани на трети държави, които пребивават незаконно на територията на Съюза, и за отмяна на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, Директива 2001/40/ЕО на Съвета и Решение 2004/191/ЕО на Съвета (COM(2025) 101 final) (наричано по-нататък „предложението за Регламент за отмяна на Директива 2008/115“). В член 7, параграф 4 от предложението се предвижда възможността в решението за връщане да се посочат временно една или повече държави на връщане, ако информацията, с която разполагат компетентните органи, не е достатъчна, за да се определи държава на връщане към момента на издаване на решението за връщане.

16 Директива 2008/115 се позовава на липсата на съдействие от страна на засегнатия гражданин на трета страна единствено в член 15, параграф 6, буква а) от нея, съгласно който това обстоятелство може да обоснове продължаването на срока на задържане.

17 Вж. точка 30 от настоящото заключение.

18 Вж. заключението на генерален адвокат Szpunar по дело M и др. (Прехвърляне в държава членка) (C‑673/19, EU:C:2020:840, т. 33—36) и решение от 24 февруари 2021 г., M и др. (Прехвърляне в държава членка) (C‑673/19, EU:C:2021:127, т. 40—42).

19 Тази хипотеза обаче не е разглежданата в главното производство, както ясно следва от акта за преюдициално запитване.

20 Вж. решение FMS (т. 116).

21 Вж. съдебната практика, цитирана в точка 30 от настоящото заключение. От становището на нидерландското правителство е видно, че съгласно нидерландската административна практика се предвижда, че в случай на определяне на няколко страни на местоназначение в решението за връщане, преди извеждането на съответното лице ще бъде прието ново решение за връщане, в което се посочва само една страна на местоназначение.

22 Вж. решение FMS (т. 116).

23 Вж. член 15, параграф 6 от тази директива.

24 Това, изглежда, е и гледната точка на Raad van State (Държавен съвет). Вж. решение 202006815/1/V3 от 2 юни 2021 г., достъпно на следния адрес: https://uitspraken.rechtspraak.nl/details?id=ECLI:NL:RVS:2021:1155, т. 7.1.

25 Вж. точка 44 от настоящото заключение.

26 В това отношение запитващата юрисдикция изтъква точка 114 от решение FMS.

27 На нидерландски език „specifieke vereisten“.

28 От становището на нидерландското правителство в съдебното заседание се установява, че съгласно нидерландската съдебна практика задържането е възможно само ако преди това е било издадено решение за връщане.

29 Както е констатирал Съдът в точка 114 от решение FMS, на което се позовава запитващата юрисдикция.

30 Вж. точка 30 от настоящото заключение.

31 Вж. по-специално решение Adrar (т. 71 и 72 и цитираната съдебна практика).

32 Вж. решение Adrar (т. 73)

33 Вж. решение от 26 март 2026 г., Tadmur (C‑202/25, EU:C:2026:257, т. 46 и цитираната съдебна практика).

34 Както е видно от становищата на нидерландското правителство и на Комисията, това не изглежда да е така, що се отнася до нидерландското право.

35 Вж. решение Adrar (т. 20).

36 Лесно може да си представим, че в решението за връщане се посочват две страни на местоназначение, но това не се дължи на трудностите при определянето на самоличността на лицето с двойно гражданство, което е достатъчно подкрепено с доказателства от наличните данни.

37 Вж. текста на втория въпрос, и по-специално частта от изречението „към момента на налагане на мярката за задържане“.

38 Вж. решение Adrar (т. 71 и цитираната съдебна практика).

39 Вж. решение Adrar (т. 72 и цитираната съдебна практика).

40 Вж. решение Adrar (т. 73).

41 Вж. по-специално стр. 12 от предложението за регламент за отмяна на Директива 2008/115.

42 Вж. точки 2 и 3 от настоящото заключение.

43 Вж. решение от 6 юли 2023 г., Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl (Бежанец, извършил тежко престъпление) (C‑663/21, EU:C:2023:540, т. 50 и цитираната съдебна практика). Тази съдебна практика е потвърдена наскоро в решение от 26 март 2026 г., Tadmur (C‑202/25, EU:C:2026:257, т. 46 и цитираната съдебна практика).

44 Вж. в това отношение бележка под линия 16 от настоящото заключение.

45 Вж. решение от 17 октомври 2024 г., Ararat (C‑156/23, EU:C:2024:892, т. 38).