Prehliadač alebo jeho nastavenia nie sú podporované.

Praktik.ai používa moderné webové technológie kvôli bezpečnosti, rýchlosti a spoľahlivému prihlasovaniu. Tento prehliadač ich nepodporuje alebo blokuje JavaScript, preto sa aplikácia nemusí správne načítať.

Aktualizujte prosím Chrome, Edge, Firefox alebo Safari na najnovšiu verziu a stránku potom obnovte.

Ak používate Windows 7, Windows 8 alebo Windows 8.1, Chrome a Edge už nemusia ponúkať novú verziu. V takom prípade použite novšie zariadenie alebo kontaktujte podporu Praktik.ai.

Prohlížeč nebo jeho nastavení nejsou podporované.

Praktik.ai používá moderní webové technologie kvůli bezpečnosti, rychlosti a spolehlivému přihlašování. Tento prohlížeč je nepodporuje nebo blokuje JavaScript, proto se aplikace nemusí správně načíst.

Aktualizujte prosím Chrome, Edge, Firefox nebo Safari na nejnovější verzi a stránku potom obnovte.

Pokud používáte Windows 7, Windows 8 nebo Windows 8.1, Chrome a Edge už nemusí nabízet novou verzi. V takovém případě použijte novější zařízení nebo kontaktujte podporu Praktik.ai.

Your browser or its settings are not supported.

Praktik.ai uses modern web technologies for security, speed, and reliable sign-in. This browser does not support them, or JavaScript is blocked, so the app may not load correctly.

Please update Chrome, Edge, Firefox, or Safari to the latest version and then reload this page.

If you use Windows 7, Windows 8, or Windows 8.1, Chrome and Edge may no longer offer a newer version. In that case, use a newer device or contact Praktik.ai support.

62024CJ0420

Неокончателна редакция

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав)

22 октомври 2026 година(*)

По дело C‑420/24

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Curtea de Apel Iași (Апелативен съд Яш, Румъния) с акт от 14 май 2024 г., постъпил в Съда на 11 юни 2024 г., в рамките на производство по дело

Sindicatul Drumarilor „Elie Radu“, действащ от името на своя член BZ,

срещу

Compania Naţională de Administrare a Infrastructurii Rutiere SA — Direcția Regională de Drumuri și Poduri Iași,

СЪДЪТ (шести състав),

състоящ се от: S. Gervasoni, председател на състава, A. Kumin и I. Ziemele (докладчик), съдии,

генерален адвокат: J. Richard de la Tour,

секретар: V. Di Bucci,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

– за Compania Naţională de Administrare a Infrastructurii Rutiere SA — Direcția Regională de Drumuri și Poduri Iași, от G. Ene, O. M. Laicu, A. Romila и C. Șchiopu, в качеството на представители,

– за Европейската комисия, от D. Recchia и E. A. Stamate, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, параграф 1 и член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (OB L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) и на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2 Запитването е отправено в рамките на спор между Sindicatul Drumarilor „Elie Radu“ (Синдикат на работещите в пътното строителство „Elie Radu“, наричан по-нататък „синдикатът“), действащ от името на своя член BZ, и Compania Națională de Administrare a Infrastructurii Rutiere SA — Direcția Regională de Drumuri și Poduri Iași (Държавно дружество „Пътна инфраструктура“ SA — Регионално управление „Пътища и мостове“ Яш, Румъния, наричано по-нататък „CNAIR“) относно това как следва да се квалифицира времето за пътуване на BZ до действителното му място на работа.

Правна уредба

Правото на Съюза

Хартата

3 Член 31 от Хартата, озаглавен „Справедливи и равни условия на труд“, предвижда в параграф 2:

„Всеки работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск“.

Директива 2003/88

4 Член 1 от Директива 2003/88, озаглавен „Предмет и приложно поле“, гласи:

„1. Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2. Настоящата директива се прилага за:

а) минималната продължителност на междудневната почивка, междуседмичната почивка и годишния отпуск, на почивките в работно време и максималната продължителност на седмично работно време; и

б) някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа.

3. Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО [на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88)], без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.

[…]“.

5 Член 2 от Директива 2003/88, озаглавен „Определения“, предвижда в точки 1 и 2:

„По смисъла на настоящата директива се прилагат следните определения:

1. „работно време“ означава всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика;

2. „почивка“ означава всеки период, който не е работно време“.

6 Съгласно член 6 от тази директива, озаглавен „Максимална продължителност на седмично работно време“:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците:

а) продължителността на седмичното работно време се ограничава чрез законови, подзаконови или административни разпоредби, или чрез колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори;

б) средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа“.

Румънското право

7 Член 111 от Legea nr. 53/2003 privind Codul muncii (Закон № 53/2003 за Кодекса на труда) от 24 януари 2003 г. (Monitorul Oficial al României, част I, бр. 72 от 5 февруари 2003 г.), в повторно публикуваната му редакция, която е приложима към спора по главното производство (Monitorul Oficial al României, част I, бр. 345 от 18 май 2011 г.) (наричан по-нататък „Кодексът на труда“), има следния текст:

„Работно време“ е всеки период, през който наетото лице работи, е на разположение на работодателя и изпълнява своите задачи и задължения в съответствие с разпоредбите на индивидуалния трудов договор, приложимия колективен трудов договор и/или действащото законодателство“.

8 Член 112 от този кодекс гласи:

„(1) За лицата, наети на пълно работно време, нормалната продължителност на работното време е 8 часа дневно и 40 часа седмично.

[…]“.

9 Член 120 от посочения кодекс предвижда:

„(1) Трудът, положен извън предвидената в член 112 нормална продължителност на седмичното работно време, се смята за извънреден труд.

[…]“.

Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

10 CNAIR е румънско предприятие от национален стратегически интерес, осъществяващо дейност в пътния сектор под ръководството на Ministerul Transporturilor (Министерство на транспорта, Румъния). То има седем поделения, наричани „регионални управления „Пътища и мостове“, както и обучителен и изследователски център.

11 BZ е нает от CNAIR като ръководител на отдел „Инвестиции, големи ремонти и бедствия“. Съгласно трудовия му договор постоянното му място на работа е в Яш (Румъния).

12 От 8 до 15 юни 2021 г. по указание на регионалния управител на едно от поделенията, а именно Регионално управление „Пътища и мостове“ Яш, BZ неколкократно извършва — за да инспектира строителни обекти в различни участъци от националната пътна мрежа — пътувания до Сучава (Румъния), Ботошани (Румъния) и Фокшани (Румъния), градове, разположени съответно на 145 километра (km), 108 km и 204 km от Яш, както и веднъж до централното седалище на CNAIR в Букурещ (Румъния), намиращ се на 421 km от Яш.

13 За целите на тези пътувания работодателят на BZ му предоставя превозно средство, а за пътуването до Букурещ — и шофьор. В това отношение от преюдициалното запитване е видно, че в периода между 8 и 15 юни 2021 г. BZ извършва пътувания с обща дължина над 1 500 km при състоянието на пътищата в Румъния, която в този географски район не разполага с автомагистрали, а само с други републикански пътища или с местни пътища. След всяко от съответните пътувания BZ се връща в същия ден в Яш, с изключение на пътуването си до Букурещ, от което се връща едва на следващия ден. От преюдициалното запитване е видно също, че тези пътувания са извършени извън обичайното работно време.

14 За изпълнените през юни 2021 г. задължения BZ изготвя „отчет за отработено време“, който представя на работодателя си за одобрение. Последният обаче иска от него да промени представения отчет и отказва да заплати възнаграждение за 31,5‑те часа, съответстващи на времето за пътуване до съответните строителни обекти, с мотива по същество, че по време на пътуванията си на 8, 10, 12 и 14 юни 2021 г. BZ не е положил извънреден труд. Според CNAIR тези пътувания не може да се смятат за период, през който BZ е изпълнявал своите задачи и задължения по смисъла на член 111 от Кодекса на труда.

15 След отказа на CNAIR да заплати възнаграждение за тези 31,5 часа, BZ, представляван от синдиката, подава жалба пред Tribunalul Iaşi (Окръжен съд Яш, Румъния).

16 С решение от 20 юли 2022 г. Tribunalul Iași (Окръжен съд Яш) отхвърля тази жалба със съображението, че доказателствата, представени с цел да се удостовери, че по време на съответните пътувания BZ е бил на разположение на работодателя си и е изпълнявал своите задачи и задължения, са недостатъчни. Според тази юрисдикция само по себе си вписването на часовете на тръгване и пристигане в командировъчната заповед при липсата на отчет за извършената работа или на пътен лист не е достатъчно, за да се установи полагането на извънреден труд. Освен това, дори действително да е положен извънреден труд, вътрешната процедура, уговорена между работодателя и синдиката, и разпоредбите на Кодекса на труда задължавали работниците предварително да поискат такъв извънреден труд да бъде компенсиран с допълнителна почивка. Съгласно тази процедура и тези разпоредби съответните работници биха могли да искат възнаграждение за извънреден труд само когато въпросната компенсационна почивка не е осигурена в определен срок.

17 Синдикатът подава срещу това решение жалба пред Curtea de Apel Iași (Апелативен съд Яш, Румъния), който е запитващата юрисдикция, като иска от нея да отправи преюдициално запитване до Съда, който да тълкува понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88. Поддържа, че при обстоятелствата по спора, с който е сезирана тази юрисдикция, това понятие трябва да включва времето, което съответните пътувания са отнели на BZ.

18 CNAIR възразява както срещу допускането на тази жалба, така и срещу отправянето на такова преюдициално запитване, като твърди, че времето, за което BZ отива до и се връща в действителното си място на работа, не трябва да се смята за работно време и че за извънредния труд в рамките на тези пътувания не се дължи възнаграждение. Според CNAIR последните не бива да се бъркат с действително отработеното време. Всъщност CNAIR изтъква, че съгласно член 111 от Кодекса на труда работно време е единствено времето, през което работникът изпълнява работата си. CNAIR счита също, че позоваването на решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras (C‑266/14, EU:C:2015:578), не е релевантно, тъй като за разлика от случая по делото, по което е постановено това решение, BZ има постоянно място на работа.

19 В това отношение запитващата юрисдикция констатира наличието на различия в съдебната практика относно това как следва да се квалифицира времето за пътуване на работниците до действителното им работно място. От една страна, съгласно едното течение в съдебната практика това прекарано в пътуване време не попада в обхвата на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 и съдебната практика, установена с решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras (C‑266/14, EU:C:2015:578), се прилага само за работниците, които нямат постоянно или обичайно място на работа.

20 От друга страна, тази юрисдикция твърди, че съгласно другото течение в съдебната практика въпросното прекарано в пътуване време попада в обхвата на това понятие. В този контекст посочената юрисдикция се позовава по-специално на решения от 9 септември 2003 г., Jaeger (C‑151/02 (EU:C:2003:437), от 1 декември 2005 г., Dellas и др. (C‑14/04, EU:C:2005:728), и от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras (C‑266/14, EU:C:2015:578).

21 Запитващата юрисдикция съответно подчертава, че по въпроса дали в посоченото понятие се включва времето за пътуване на работниците до и от място на работа, различно от постоянното или обичайното им място на работа, за да полагат там труд в съответствие с указанията на своя работодател, има разнобой в националната съдебна практика, тъй като решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras (C‑266/14, EU:C:2015:578), не е довело до хармонизация на тази съдебна практика. Посочената юрисдикция иска да разбере как да приложи към спора, с който е сезирана, установената с това решение съдебна практика.

22 Освен това запитващата юрисдикция преценява, че член 31, параграф 2 от Хартата и член 6, буква б) от Директива 2003/88 биха могли да бъдат приложими в случая.

23 При тези обстоятелства Curtea de Apel Iași (Апелативен съд Яш) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли член 2, точка 1 от Директива [2003/88] да се тълкува в смисъл, че времето, през което работникът пътува, извън редовното работно време, до и от друго място, различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, представлява „работно време“?

2) Трябва ли член 31, параграф 2 от [Хартата] и член 6, буква б) от Директива [2003/88] да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба на националното право, съгласно която времето, прекарано от работника в пътуване до и от друго място, различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, не се взема предвид, когато се определя дали е достигнат прагът на средната продължителност на седмичното работно време за целите на изчисляване на положения извънреден труд, в съответствие с националната дефиниция за „извънреден труд“, според която извънреден е единствено „трудът, положен извън нормалната продължителност на седмичното работно време“?“.

По преюдициалните въпроси

По допустимостта

24 CNAIR изразява съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване. То твърди, че румънският законодател не е изрично транспонирал в националното право разпоредбите на Директива 2003/88, чието тълкуване се иска с преюдициалното запитване, а именно член 2, точка 1 и член 6, буква б) от тази директива, така че Съдът не бил оправомощен да се произнесе по това запитване, „освен ако въпросният текст представлява европейска норма, пряко приложима в правото на държавите членки“.

25 CNAIR счита, че запитването засяга аспекти на румънското право, тъй като спорът в главното производство се отнася до евентуалното възнаграждение, дължимо на работника, който извън редовното работно време пътува до и от място, различно от постоянното му място на работа, и не е поискал от работодателя да му осигури компенсационна почивка, която е единствената регламентирана на европейско равнище мярка, докато плащането на „равностойна парична сума не е предвидено в [Директива 2003/88] и следователно не подлежи на преценка по същество от страна на Съда“.

26 Важно е да се припомни, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС Съдът действително няма компетентност да тълкува националното право, тъй като това е задача единствено на запитващата юрисдикция (решение от 26 октомври 2023 г., EDP — Energias de Portugal и др., C‑331/21, EU:C:2023:812, т. 40 и цитираната съдебна практика).

27 Следва да се припомни също, че в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, е компетентен да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Поради това, след като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 7 април 2022 г., Ministero della Giustizia и др. (Статут на италианските мирови съдии), C‑236/20, EU:C:2022:263, т. 18 и цитираната съдебна практика).

28 Съдът съответно може да откаже да се произнесе по отправен от национална юрисдикция преюдициален въпрос само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 7 април 2022 г., Ministero della Giustizia и др. (Статут на италианските мирови съдии), C‑236/20, EU:C:2022:263, т. 19 и цитираната съдебна практика).

29 В това отношение, за да може Съдът да даде полезно за националния съд тълкуване на правото на Съюза, член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда изисква по-конкретно преюдициалното запитване да излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и приложимото в главното производство национално законодателство.

30 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че времето, през което работникът пътува, включително извън обичайното си работно време, до и от място на работа, посочено от работодателя и различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, трябва да се смята за „работно време“ по смисъла на тази разпоредба. От преписката, с която разполага Съдът, е видно, че запитващата юрисдикция иска тълкуване на посочената разпоредба, за да определи броя на часовете извънреден труд, за които евентуално би трябвало да се дължи възнаграждение в процесния случай. Според нея разрешаването на висящия спор изисква да се определи дали времето, прекарано в такива пътувания, трябва да се отчита като „работно време“ по смисъла на въпросната разпоредба.

31 Запитващата юрисдикция съответно обяснява защо разрешаването на този спор зависи от това дали времето, прекарано в тези пътувания, трябва да се квалифицира като „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88. Тя уточнява, че трудовото възнаграждение действително се урежда от националното право, но разрешаването на посочения спор изисква преди това времето, прекарано във въпросните пътувания, да се квалифицира от правна гледна точка.

32 Тъй като в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция излага фактическия и правен контекст, в който се вписва първият въпрос, и спорът в главното производство не изглежда нито хипотетичен, нито фиктивен, релевантността на този въпрос следва да се приеме за установена.

33 Следователно същият е допустим.

34 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 31, параграф 2 от Хартата и член 6, буква б) от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която времето за пътуване на работника до и от място на работа, различно от постоянното или обичайното му място на работа, не се взема предвид, когато се определя средната продължителност на седмичното работно време за целите на изчисляването на положения извънреден труд.

35 Що се отнася до този въпрос, актът за преюдициално запитване не отговаря на изискванията, посочени в точки 28 и 29 от настоящото решение.

36 Всъщност в този акт не са изложени причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването на член 6, буква б) от Директива 2003/88 и на член 31, параграф 2 от Хартата, нито установената от посочената юрисдикция връзка между тези разпоредби и националната правна уредба, приложима в главното производство.

37 Макар да отбелязва, че иска да получи уточнения относно прилагането на член 6, буква б) от Директива 2003/88 в хипотеза, при която румънското право не дава предписания в случай на пътуване на работника до и от място на работа, различно от постоянното или обичайното му място на работа, запитващата юрисдикция не посочва по какъв начин понятието „средно работно време“, както е предвидено в тази разпоредба, е релевантно за разрешаването на спора в главното производство.

38 Освен това запитващата юрисдикция не уточнява връзката, която установява между член 31, параграф 2 от Хартата и разрешаването на този спор, по-специално що се отнася до това какво отражение квалифицирането на времето на BZ за пътуване до и от място на работа, различно от постоянното или обичайното му място на работа, ще има върху средната продължителност на седмичното работно време на BZ и изчисляването на положения от него извънреден труд.

39 Затова вторият въпрос не отговаря на изискванията на член 94, буква в) от Процедурния правилник и съответно е недопустим.

По първия въпрос

40 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че времето, през което работникът пътува, включително извън обичайното си работно време, до и от място на работа, посочено от работодателя и различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, трябва да се смята за „работно време“ по смисъла на тази разпоредба.

41 Следва да се припомни, че що се отнася до текста на член 2, точка 1 от Директива 2003/88, тази разпоредба определя понятието „работно време“ като „всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения“. За сметка на това в член 2, точка 2 от тази директива понятието „почивка“ е дефинирано като „всеки период, който не е работно време“ (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 20).

42 В допълнение, Съдът е постановил, че Директива 2003/88 не предвижда междинна категория между периодите на работно време и на почивка, като двете категории взаимно се изключват (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 21 и цитираната съдебна практика).

43 В това отношение от практиката на Съда следва, че понятията „работно време“ и „почивка“ по смисъла на Директива 2003/88 са понятия на правото на Съюза, които трябва да бъдат определени съгласно обективни характеристики, като се отчитат системата и целта на тази директива, насочена към установяване на минимални изисквания с цел да бъдат подобрени условията на живот и труд на работниците. Всъщност само подобно автономно тълкуване е в състояние да осигури на тази директива пълна ефективност, както и еднакво приложение на посочените понятия във всички държави членки (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 22 и цитираната съдебна практика).

44 Накрая, следва да се подчертае, че член 2 от Директива 2003/88 не е сред онези нейни разпоредби, от които може да се дерогира (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 23 и цитираната съдебна практика).

45 За да се отговори на първия поставен въпрос, следва да се провери дали трите съставни елемента на понятието „работно време“, посочени в точка 41 от настоящото решение, са налице, що се отнася до времето за пътуване на работника до и от място на работа, различно от постоянното му място на работа, като обстоятелството, че това прекарано в пътуване време е извън обичайното работно време на работника, е без значение за квалифицирането му като работно време.

46 Първо, що се отнася до съставния елемент на това понятие, при който работникът трябва да изпълнява своята дейност или задължения, Съдът вече е постановил, че работникът трябва да се разглежда като изпълняващ своята дейност или задължения през времето, когато в посочен от работодателя час и с негово превозно средство отива до и се връща от определено от работодателя конкретно място до мястото, където полага труда, уговорен в сключения с работодателя трудов договор (вж. в този смисъл решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 38).

47 Освен ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверките, които трябва да извърши, от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че в случая, при пътуванията си BZ следва указанията на своя работодател. Последният определя задачите, които членовете на неговия персонал трябва да изпълняват. Този работодател има право да определя или променя по свое усмотрение дестинацията и условията и реда на служебните пътувания на служителите си, дори когато индивидуалният трудов договор предвижда постоянно или обичайно място на работа. Всъщност от предоставените от запитващата юрисдикция данни може да се направи извод, че пътуванията на BZ до пътностроителните обекти под негов контрол и условията и редът за тези пътувания се определят от работодателя му. Последният изготвя командировъчните заповеди и проверява пътните листове. Той определя съответно и превозното средство, което BZ използва за целите на въпросните пътувания, при които тръгва от и се връща в мястото на обичайната си работа, а именно Яш.

48 Следователно BZ е длъжен да пътува, за да изпълнява работата, за която се е уговорил в сключения с работодателя си трудов договор, като същевременно спазва наложените от последния условия и ред във връзка с тези пътувания.

49 Такива пътувания трябва съответно да се считат за неразривно свързани със задълженията на BZ и поради това за присъщи на трудовата му дейност.

50 Следователно трябва да се счита, че по време на пътуването си до и от място на работа, различно от постоянното или обичайното му място на работа, BZ изпълнява задълженията си (вж. по аналогия решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 28).

51 Що се отнася, второ, до съставния елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88, при който работникът трябва да е на разположение на работодателя през това време, Съдът е постановил, че решаващ фактор е фактът, че работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да е на негово разположение, за да може в случай на нужда незабавно да извърши необходимите престации (вж. в този смисъл решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 29 и цитираната съдебна практика).

52 За да може да се счита, че се намира на разположение на своя работодател, работникът трябва да е поставен в положение, в което е правно задължен да се подчинява на указанията на работодателя си и да полага труд за него (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 30 и цитираната съдебна практика). Обратно, от практиката на Съда следва, че възможността за работниците да управляват времето си без големи ограничения и да се посветят на собствените си интереси, е белег за това, че така посветеното време не представлява работно време по смисъла на Директива 2003/88 (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 31 и цитираната съдебна практика).

53 В случая, както вече бе посочено в точка 48 от настоящото решение, от преюдициалното запитване е видно, че при въпросните пътувания BZ е длъжен да се съобразява с указанията на своя работодател. Той не може да променя нито датата, нито дестинацията на тези пътувания. Следователно трябва да се съобразява с взетите от работодателя му решения дори когато същият му предоставя превозно средство с шофьор. Освен това, видно от мотивите на преюдициалното запитване, по време на въпросните пътувания BZ не може да разполага свободно с времето си и да го посвети на собствените си интереси, така че се намира на разположение на работодателя си (вж. в този смисъл решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 33 и цитираната съдебна практика).

54 В това отношение следва да се припомни, че видно от съдебната практика, припомнена в точка 42 от настоящото решение, Директива 2003/88 не предвижда никаква междинна категория между периодите на работа и на почивка.

55 Освен това Съдът вече е постановил, че сред характеристиките на понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88 не фигурира интензивността на полагания от съответния работник труд или неговата ефективност (решение от 30 октомври 2025 г., Ramavić, C‑373/24, EU:C:2025:842, т. 53 и цитираната съдебна практика).

56 Затова, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверките, които следва да извърши, трябва да се счита, че по време на въпросните пътувания BZ е на разположение на своя работодател, така че този съставен елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 е налице.

57 Трето, що се отнася до съставния елемент на понятието „работно време“, при който работникът трябва да работи през въпросното време, Съдът вече е постановил, че когато няма постоянно място на работа и изпълнява своите задължения по време на пътуването си до или от местонахождението на клиента, работникът трябва да се счита за работещ и по време на това пътуване (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras, C‑266/14, EU:C:2015:578, т. 43).

58 Съдът е уточнил в това отношение, че при положение че пътуванията са неразделна част от дейността на работника, който няма постоянно или обичайно място на работа, мястото на работа на подобни работници не може да бъде сведено до мястото на физическото им присъствие при клиентите на техния работодател (решение от 9 октомври 2025 г., STAS-IV, C‑110/24, EU:C:2025:768, т. 35 и цитираната съдебна практика).

59 В случая, според запитващата юрисдикция трудовият договор на BZ предвижда постоянно място на работа. От информацията в преюдициалното запитване обаче е видно, че BZ редовно бива командирован и че извършването на проверки или провеждането на срещи извън това постоянно място на работа е неразделна част от обичайните му задължения. От нея е видно също, че пътуванията на BZ са елемент, присъщ на изпълнението на определените в трудовия му договор задължения.

60 Освен това представените пред Съда данни изобщо не дават основание да се смята, че работник като BZ би могъл по време на пътуването си да се посвети на собствените си интереси, щом като е далече от своето семейство и социален кръг и има малко свобода да организира времето, през което неговите професионални услуги не се изискват (вж. по аналогия решение от 30 октомври 2025 г., Ramavić, C‑373/24, EU:C:2025:842, т. 58 и цитираната съдебна практика).

61 Следователно, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверките, които трябва да извърши, изглежда, че този елемент на понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 също е налице.

62 С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че времето, през което работникът пътува, включително извън обичайното си работно време, до и от място на работа, посочено от работодателя и различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, трябва да се смята за „работно време“ по смисъла на тази разпоредба.

По съдебните разноски

63 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши:

Член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време

трябва да се тълкува в смисъл, че

времето, през което работникът пътува, включително извън обичайното си работно време, до и от място на работа, посочено от работодателя и различно от постоянното или обичайното му място на работа, за да изпълнява там своята дейност или задължения в съответствие с указанията на работодателя, трябва да се смята за „работно време“ по смисъла на тази разпоредба.

Подписи

* Език на производството: румънски.